Дан Симънс - Олимп

Хокънбери се изправя колкото може по-тихо, оставя меха, хляба и сиренето настрани, прибира ножа в канията, безшумно изтегля меча си и се отдръпва заднишком към единствената цяла стена. Вятърът се усилва и развява червеното му наметало; той скрива острието в гънките му.

„Телепортаторният ми медальон. — С лявата си ръка докосва малкото квантово телепортаторно устройство, което виси на гърдите му под туниката. — Защо си мислех, че не нося нищо ценно? Въпреки че вече не мога да го използвам, без боговете да ме засекат, той е уникален. Безценен“. Хокънбери вади фенерчето и го протяга напред, както някога се е прицелвал.

Хрумва му, че оня, който изкачва последните стъпала до единадесетия етаж точно под него, може да е бог. Знае се, че господарите на Олимп се промъкват в Илион, дегизирани като смъртни. Боговете определено имат достатъчно основания да го убият и да си върнат телепортаторния медальон.

Изкачващият се излиза на открито. Хокънбери включва фенерчето и насочва лъча към него.

Фигурата е дребна и съвсем смътно хуманоидна — коленете й се огъват назад, ставите на ръцете й не са човешки, дланите могат да се заменят с други и няма лице; висока е около метър и е покрита с тъмна пластмаса и сиво-черно-червен метал.

— Манмът — облекчено въздъхва Хокънбери и отмества кръга на лъча от визьора на дребния европейски моравек.

— Меч ли криеш под плаща си, или просто се радваш да ме видиш? — пита на английски Манмът.

Хокънбери има навика да носи топливо в раницата си, за да пали огън, когато се качва на кулата. През последните месеци това често означава суха говежда тор, но тая вечер е донесъл сладко ухаещи подпалки, каквито секачите, докарали дърва за Парисовата клада, днес са продавали на черния пазар. Хокънбери разпалва огъня и с Манмът сядат на каменни блокове от двете му страни. Вятърът е леден и поне Хокънбери се радва на пламъците.

— От няколко дни не съм те виждал — казва той на малкия моравек и забелязва, че пламъците се отразяват в лъскавия му пластмасов визьор.

— Бях на Фобос.

На Хокънбери му трябват няколко секунди, за да си спомни, че Фобос е една от луните на Марс. По-близката, струва му се. Или може би по-малката. Във всеки случай е луна. Той завърта глава към грамадната Дупка само на няколко километра североизточно от Троя: вече и на Марс е нощ и дискът на Дупката едва се различава на фона на небето, при това само защото звездите там изглеждат малко по-иначе — по-ярки или по-нагъсто разположени, а може би и двете. Не се вижда нито една от луните на Марс.

— Нещо интересно да се е случило, докато ме нямаше? — пита Манмът.

Хокънбери се подсмихва. И разказва на моравека за сутрешното погребение и саможертвата на Енона.

— Мътните ме взели — възкликва Манмът. Бившият схоластик може само да предположи, че моравекът нарочно използва фразеологизми, според него присъщи за епохата, през която Хокънбери е живял на Земята. Понякога се получава, друг път, като сега, по-скоро е смешно. — Не се сещам в „Илиада“ Парис да е имал друга жена — продължава Манмът.

— Струва ми се, че за това не се споменава в „Илиада“. — Хокънбери се мъчи да си спомни дали е преподавал тоя факт. Съмнява се.

— Сигурно е било адски драматично.

— Да, обаче още по-драматично беше обвинението й, че всъщност Филоктет е убил Парис.

— Филоктет ли? — Манмът вирва глава почти като куче. Кой знае защо, Хокънбери свързва това движение с представата, че моравекът влиза в база данните на паметта си. — От пиесата на Софокъл ли? — след секунда пита Манмът.

— Да. Той е главният вожд на тесалийците от Метона.

— Не си го спомням от „Илиада“ — отвръща моравекът. — И едва ли съм го виждал тук.

Хокънбери поклаща глава.

— Агамемнон и Одисей преди години го изоставили на остров Лемнос.

— Защо? — Човешкият глас на Манмът звучи заинтригувано.

— Най-вече, защото вонял отвратително.

— Защото вонял отвратително ли? Че повечето от тези човешки герои вонят отвратително.

Хокънбери запремигва. Спомня си, че си е мислил абсолютно същото преди десет години, когато е започнал да работи като схоластик, скоро след възкресяването си на Олимп. Ала през последните шест месеца това някак си не му прави впечатление. Дали и той вони отвратително, пита се Хокънбери?

— Филоктет вонял особено отвратително, заради гнойната си рана.

— Каква рана?

— От змийско ухапване. Ухапала го отровна змия, когато… хм, това е дълга история. Обичайната версия за кражба от боговете. Обаче раната на Филоктет толкова се влошила, че от нея постоянно течала зловонна гной и стрелецът на равни интервали получавал припадъци. Това се случило преди десет години, по време на плаването към Троя, спомни си. Затова накрая Агамемнон по съвет на Одисей просто свалил стареца на остров Лемнос и буквално го оставил да гние там.