Дан Симънс - Хиперион

Касад започна да си мисли, че това не е никаква симулация и че всъщност неговият живот в Мрежата на световете е бил сън, а този сив ден, изглежда, е действителността, когато изведнъж цялата сцена замръзна с очертанията на човешките фигури, конете и смрачаващата се гора и започна да става прозрачна като избеляла холография. А след това на Касад му помогнаха да излезе от симулационната си кабина във военното училище „Олимп“ и той видя останалите курсанти и инструкторите, които се надигаха, говореха и се смееха помежду си — всички до един явно несъзнаващи, че светът се бе променил завинаги.

Седмици наред Касад прекарваше всеки свободен час в бродене из околностите на военното училище, като наблюдваше от крепостния вал как вечерната сянка на Олимп покрива най-напред гората на платото, след това — тежко разположилите се планински местности, после — всичко останало до половината на хоризонта и накрая — целия свят. И всяка секунда той мислеше за случилото се. Мислеше за нея. Никой друг не бе забелязал нищо странно по време на симулацията. Никой друг не беше напускал бойното поле. Един от инструктурите обясни, че нищо извън бойното поле не е съществувало специално в този сектор от симулацията. Никой не бе усетил липсата на Касад. Изглеждаше така, сякаш изобщо не бе имало случка в гората и жената не се бе появявала.

Касад знаеше най-добре. Той посещаваше часовете по военна история и математика. Взе допълнителни часове на стрелбището и в гимнастическия салон. Отслужваше си казармените непоряди на Четириъгълника Калдера, макар че това се случваше рядко. Изобщо младият Касад се превърна в един още по-отличен офицер-курсант от преди. Но през цялото това време той чакаше.

И тогава тя дойде отново.

Беше пак по време на последните часове на една от симулациите на ИТМ:ВУО. Дотогава Касад бе научил, че ученията са нещо повече от прости симулации. ИТМ:ВУО бе част от Всеобема на Мрежата на световете, реално-времевата система, която управляваше политиката на Хегемонията, захранваше с информация десетки милиарди гладни за данни граждани и бе развила своя собствена форма на автономия и съзнание. Над сто и петдесет планетарни информационни сфери смесваха своите данни в структурата, създадена от шест хиляди ИИ 5 5 ИИ — изкуствен интелект — бел.прев. от клас омега, за да дадат възможност на ИТМ:ВУО да функционира.

— Програмата на ВУО не симулира — обясни курсант Радински, най-добрият експерт по ИИ, когото Касад успя да открие и да подкупи, за да му обясни как стоят нещата, — тя сънува, сънува с най-добрата историческа точност в Мрежата, далеч надхвърляща общия сбор на съставките й, защото вмъква в цялото холистична интуиция наред с фактите — и когато сънува, ни оставя да сънуваме заедно с нея.

Касад не можа да разбере, но повярва. И тогава тя дойде отново.

По време на първата война на САЩ с Виетнам те се любиха след кървавата коситба, любиха се по време на една засада, в тъмнината и ужаса на някаква нощна караулка. Касад носеше грубо маскировъчно облекло — без каквото и да било бельо — и стоманена каска, която не беше много по-различна от онези край Азенкур. Тя бе облечена с черна пижама и обута със сандали — общоприетата селска премяна, характерна за Югоизточна Азия. И за виетконгците. После и двамата бяха без дрехи, когато се любиха прави в нощта, като тя се бе опряла с гръб на едно дърво и беше увила краката си около него, докато зад тях светът експлодираше в зелени отблясъци от сигнални ракети.

Тя дойде при него на втория ден от битката край Гетисбърг и отново — край Бородино, където облаците барутен дим се кълбяха над купищата трупове като застинала пара от възнасящи се души.

Любиха се в разбитата коруба на някакъв атомен крайцер в басейна на Елада, докато битката на летящите танкове вилнееше, без да спира, а червеният пясък на приближаващия самум дращеше и стържеше по титановия корпус на крайцера.

— Как се казваш? — бе прошепнал той на стандартен език.

Тя бе поклатила отрицателно глава.

— Ти действителна ли си… извън симулацията? — бе попитал той на японско-английския език от онази епоха.

Тя бе кимнала и се бе навела още, за да го целуне. Двамата лежаха един до друг в едно прикритие сред развалините на Бразилия, докато смъртоносните лъчи на китайските ЕМПС-та танцуваха като сини прожектори по разрушените керамични стени. По време на някаква неназована битка, след обсадата на един забравен град в руските степи, той я дръпна назад в порутената стая, където се бяха любили, и й прошепна: