Дан Симънс: Хиперион

По-голямата част от дългата маса беше нразна и групата се бе сбутала в единия край. Срещу Федман Касад седеше някакъв мъж, който бе представен като поета Мартин Силенъс.

Силенъс изглеждаше пълна противоположност на военния срещу него. Докато Касад беше слаб и висок, Мартин Силенъс бе нисък и явно несъразмерен. Противно на издяланите сякаш от камък черти на Касад, лицето на поета бе подвижно и изразително като на земен примат. Гласът му беше висок, богохулствено стържеш. Консулът си номисли, че у Мартин Силенъс нма нещо почти приятно демонично с неговите румени бузи, широка уста, коси вежди, остри уши и непрекъснато движещи се ръце с пръсти, достойни за пианист. Или за удушвач. Сребърната коса на поета беше подстригана на грубо подравнен бретон.

Мартин Силенъс имаше вид на човек в края на петдесетте, но консулът забеляза издайническия син оттенък по гръкляна и дланите му и заподозря, че човекът е претърпял не една и две пулсенови процедури. Истинската възраст на Силенъс би могла да е неопределено някъде между деветдесет и сто и петдесет стандартни години. В случай че беше около сто и петдесетте, консулът знаеше, че по всяка вероятност поетът е съвсем луд.

Колкото шумен и оживен изглеждаше на пръв поглед Мартин Силенъс, толкова следващият гост на масата излъчваше непосредствено и точно впечатляващо чувсво за интелигентна сдържаност. Сол Уайнтрауб вдигна поглед при представянето му и консулът забеляза късата сива брада, изрязаното чело и тъжните, блестящи очи на известния учен. Консулът бе слушал разкази за Скитника евреин и за неговите безнадеждни търсения, но бе потресен, когато осъзна, че старецът държеше сега в ръце своето дете: дъщеря си Рахил, която беше само на няколко седмици. Консулът извърна поглед.

Шестият поклонник и единствената жена на масата беше Брон Ламиа. Когато я представиха, детективката се загледа в консула с такава сила, че той продължи да усеща натиска от погледа й дори след като тя го отмести встрани.

Бивш гражданин на Лусус с гравитация 1.3 g, Брон Ламиа не бе по-висока от поета, който седеше през два стола вдясно от нея, но дори и широкият и корабен костюм от рипсено кадифе не можеше да скрие масивните пластове мускули по стегнатата и фигура. Черните къдри стигаха до раменете й, веждите и представляваха две тъмни линии, нанесени хоризонтално върху широко чело, а носът — солиден и остър — подчертаваше орловия й поглед. Устата на Лампа беше широка и изразителна до чувственост, леко присвита в ъглите в слаба усмивка, която можеше да бъде определена като жестока или просто закачлива. Тъмните очи на жената сякаш предизвикваха наблюдателя да открие кое от двете.

На консула му хрумна, че Брон Ламиа спокойно би могла да мине за красива. Когато предетавянето приключи, той си прочисти гърлото и се обърна към храмера:

— Хет Мастийн, вне казахге, че поклонниците са седем. Детето на господин Уайнтрауб ли е седмият?

Качулката на Хет Мастийн бавно се поклати насамнатам.

— Не, само онези, които са в състояние да вземат съзнателно решение да търсят Шрайка, могат да се числят сред поклонниците.

Групата на масата леко се раздвижи. Всеки би трябвало да знае това, което знаеше консулът: само група, състояща се от нечетен брой поклонници, можеше да осъществи организирания от Църквата на Шрайка поход на север.

— Аз съм седмият — поясни Хет Мастийн, капитан на храмерския дърволет „Игдразил“ и Истински глас на дървото.

В тишината, която последва думите му, Хет Мастийн направи знак и неколцина корабни клонинги започнаха да поднасят на поклонниците последното им ядене преди кацането.

— Значи прокудените още не са проникнали в системата? — попита Брон Ламиа. Гласът й бе дрезгав, гърлен, което по някакъв странен начин вълнуваше консула.

— Не са — потвърди Хет Мастийн. — Но ние не можем да ги изпреварим с повече от два стандартни дни. Нашите уреди разкриха ядрени престрелки вътре в Ойортния облак на системата.

— Ще има ли война? — попита отец Хойт. Гласът му изглеждаше уморен като него самия. Когато никой не пожела да отговори, свещеникът се извърна надясно, сякаш отправяше въпроса си обратно към консула.

Консулът въздъхна.

Клонингите бяха поднесли вино; на него му се прииска да беше уиски.

— Кой знае какво ще направят прокудените? — рече той. — Те сякаш вече не се мотивират от човешка логика.

Мартин Силенъс силно се изсмя и разплиска виното си.

— Като че ли ние, шибаните хора, някога сме били мотивирани от човешка логика! — той отпи дълга глътка, избърса уста и отново се изсмя.