Дан Симънс - Хиперион

— По всяка вероятност — отвърна Уайнтрауб. — Непосредствено до главния салон на долната палуба. Подът на залата е от чист лунен кристал. Гледката би била великолепна, ако летяхме на височина две хиляди метра… Но в момента те не вършат никаква работа.

— Бенарес… — Мартин Силенъс нежно погали потъмнелите перила. — Веднъж ме обраха там.

Брон Ламиа остави чашата с кафе:

— Старче, да не искаш да кажеш, че си достатъчно древен, за да си спомняш старата Земя? За толкова глупави ли ни мислиш?

— Мило дете — погледна я със светнали очи Мартин, — нищо не искам да кажа. Просто си помислих, че би било не само забавно, но и поучително, ако всеки от нас направи списък на местата, където е извършил кражба или е бил обран. Тъй като ти се ползваш с несправедливата привилегия да си сенаторска щерка, сигурен съм, че твоят списък би бил много по-изискан… и много по-дълъг.

Ламиа понечи да отвърне, но само се намръщи, без да каже нищо.

— Чудя се как се е озовал на Хиперион — промърмори отец Хойт. — За какво им е левитационен кораб след като електромагнитните му генератори не могат да бъдат задействани тук?

— Могат — намеси се полковник Касад. — Хиперион все пак притежава някакво магнитно поле. Но безопасността при полет не е гарантирана.

Отец Хойт го изгледа учудено, без да разбере смисъла на уточнението.

— Хей — неочаквано се провикна поетът, — цялата тайфа сме тук!

— Какво от това? — присви устни Брон, както правеше Винаги когато разговаряше със Силенъс.

— Всички сме тук. Да продължим с разказите.

— Мисля, че се бяхме разбрали да го правим след вечеря — намеси се Хет Мастийн.

— Закуска, обяд, вечеря… по дяволите, какво значение има? — сви рамене Мартин. — Нали всички сме тук. Няма да пътуваме цяла седмица до Гробниците на времето, я!

Консулът се замисли. Имаха по-малко от два дни път по реката. Още два дни или по-малко по Тревното море, ако вятърът бъде благоприятен. Не повече от ден, за да пресекат планината.

— Няма и шест дни.

— В такъв случай да продължим да си разказваме историите — настоя Силенъс. — А и кой ни дава гаранция, че Шрайка няма да ни посети, преди да сме почукали на вратата му. Щом като тези разкази биха могли да ни помогнат да оцелеем, защо да не ги чуем, преди самоходната месомелачка, която горим от нетърпение да посетим, да е накълцала и смляла разказвачите.

— Отвратителен си — рече Брон Ламиа.

— О, скъпа — усмихна се Силенъс, — същото ми прошепна и снощи след втория оргазъм. Ламиа извърна поглед встрани.

Отец Хойт се прокашля и попита:

— Чий ред е? Да разкаже историята си, имам предвид.

Настъпи тягостна тишина.

— Мой — каза най-после Федман Касад.

Високият мъж бръкна в джоба на бялата си туника и вдигна над главата си парче хартия, върху което беше изписано голямо „2“.

— Имате ли нещо против да го направите сега? — попита Сол Уайнтрауб.

Върху лицето на Касад се появи нещо като усмивка.

— Изобщо нямах намерение да го правя, но щом се налага, нека се свършва по-бързо.

— Я виж ти! — провикна се Силенъс. — Човекът познава дохеджирските драматурзи!

— Шекспир? — попита отец Хойт.

— Не — отвърна Силенъс. — Лънър и шибаният Лоу. Педерастът Нийл Саймън. Скапаният Хамел Постън.

— Полковник — произнесе официално Сол Уайнтрауб, — времето е чудесно, никой от нас няма някакви особено важни ангажименти през следващите един-два часа, тъй че безкрайно бихме се радвали, ако споделите с нас историята за това, как се озовахте на Хиперион, за да вземете участие в последното поклонение на Шрайка.

Касад кимна. Беше станало още по-топло, брезентовото платнище изплющяваше от време на време под напора на вятъра, палубите проскърцваха, докато левитационният кораб „Бенарес“ непоколебимо напредваше нагоре по течението към планините и блатата, към Шрайка.

Федман Касад срещна жената, в търсене на която щеше да прекара остатъка от живота си, но време на битката при Азенкур.

Това се случи в една влажна и хладна утрин в края на октомври през 1415 година от новата ера. Касад бе включен като стрелец с лък в армията на Хенри V, крал на англия. Английската войска се намираше на френска земя от 14 август и от 8 октомври отстъпваше пред имащите надмощие френски войски. Хенри бе убедил своя военен съвет; че армията е в състояние да победи французите с форсиран марш до прикритието на Кале. Бяха претърпели провал. Сега, в мрачното и дъждовно утро на 25 октомври, седем хиляди англичани — повечето стрелци с лъкове — стояха срещу войска от около двадесет и осем хиляди въоръжени французи, от които ги делеше един километър кално поле.