Дан Симънс - Хиперион

Високи сгради от епохата на фалическия символ в градската архитектура се издигаха от платата и лагуните на северноамериканското крайбрежие. В няколко от тях се виждаха горящи светлини. Джони посочи към една остаряла, но странно елегантна постройка, и каза:

— Емпайър Стейт Билдинг.

— Добре — кимнах аз. — Каквото и да е, ЕМПС-то иска да се приземи точно там.

— Безопасно ли е?

— Нищо в живота не е безопасно.

Оставих ЕМПС-то ни води и кацнахме на една малка открита площадка под шпила на сградата. Излязохме навън и застанахме на напукания балкон. Беше съвсем тъмно, като се изключат оскъдните светлини на сградата далече долу и звездите. Няколко крачки по-нататък неясен син отблясък очертаваше един телепортал на мястото, където някога вероятно са били вратите на асансьора.

— Аз ще вляза първа — казах, но Джони вече беше прекрачил оттатък.

Стиснах в дланта си взетия назаем зашеметител и го последвах.

Никога преди не бях ходила в Храма на Шрайка на Лусус, но нямаше никакво съмнение, че сега бяхме там. Джони стоеше на няколко крачки пред мен, но наоколо не се виждаше никой друг. Мястото беше хладно, тъмно и подобно на пещера, ако наистина би могло да има толкова широки пещери. Някаква страховита полихромна скулптура, която висеше на невидими кабели, се въртеше от полъха на неосезаеми ветрове. Двамата с Джони се обърнахме едновременно, когато телепорталът изчезна, сякаш не бе съществувал.

— Е, ние им свършихме работата, не е ли така? — прошепнах аз на Джони.

Дори шепотът сякаш отекна из осветената в червено зала. В моите планове не влизаше Джони да се телепортира в Храма заедно с мен.

После светлината като че ли започна да се изкачва нагоре, наистина без да осветява огромната зала, но разширявайки подозрението така, че можахме да видим полукръга мъже, които бяха там. Спомних си, че едни се наричаха заклинатели, а други — лектори, и че имаше още някаква категория, която съм забравила, но каквито и да бяха, изпитвах безпокойство, като ги гледах застанали там — най-малко две дузини — с роби, които представляваха вариации на червено и черно, и с лъщящи от червената светлина над тях високи чела. Никак не ми беше трудно да разпозная епископа. Той беше от моя свят, макар по-нисък и по-дебел от повечето от нас, а робата му беше много червена.

Не се опитах да скрия зашеметителя. Възможно бе, ако всичките се опитаха да се втурнат насреща ни, да се наложи да ги поваля до един на земята. Беше възможно, но не бе вероятно. Не виждах никакви оръжия, но под техните роби можеха да се скрият цели арсенали.

Джони пристъпи към епископа и аз го последвах. На десет крачки от мъжа спряхме. Епископът беше единственият, който не стоеше нрав. Столът му бе изработен от дърво и изглеждаше, сякаш можеше да се сгъне но такъв начин, че сложните облегалки, подпори, гръб и крака да се носят в сгънато състояние. Човек би могъл да каже същото и за масата мускули и сланина, която се виждаше под робата на епископа.

Джони направи още една крачка напред.

— Защо се опитахте да отвлечете моя киборг? — обърна се той към свещенослужителя на култа към Шрайка, сякаш останалите не бяхме там.

Епископът се изкикоти и поклати глава.

— Скъпо мое… същество… истина е, че ние желаехме твоето присъствие на нашето място за поклонение, но ти нямаш никакво доказателство, че сме замесени в какъвто и да било опит да те отвлечем.

— Не ме интересуват никакви доказателства — заяви Джони. — Любопитен съм да разбера защо съм ви нужен тук.

Чух някакво шушнене зад нас и бързо се извъртях със зареден и насочен зашеметител, но широкият кръг от жреци на Шрайка бе неподвижен; повечето бяха извън обсега на зашеметителя. Прииска ми се да носех със себе си метателното оръжие на баща ми.

Гласът на епископа беше дълбок и плътен и сякаш изпълваше огромното пространство.

— Ти сигурно знаеш, че Църквата на Последното изкупление има сериозен и траен интерес към света Хиперион.

— Да.

— И сигурно съзнаваш, че през изминалите няколко века личността на поета Кийтс от старата Земя е била втъкана в културните митове на хиперионската колония?

— Да. И какво?

Епископът потърка буза с огромния червен пръстен на единия от пръстите му.

— Така че, когато ти предложи да отидеш на поклонението пред Шрайка, ние се съгласихме, а когато се отрече от това предложение, изпаднахме в отчаяние.

Изражението на изумление върху лицето на Джони бе абсолютно човешко.