Дан Симънс - Хиперион

— Кой ви изпрати?

— Оди се еби.

Той изплю малко кървава слюнка в лицето ми.

— Може би по-късно — казах аз. — Още веднъж, кой ви изпрати?

Допрях три пръста до страната му, където гръдният кош изглеждаше хлътнал, и натиснах.

Мъжът изкрещя и страшно пребледня. Когато се закашля, кръвта му изглеждаше прекалено червена върху фона на бледата му кожа.

— Кой ви изпрати?

Допрях четири пръста до ребрата му.

— Епископът!

Той направи опит да се отдръпне от пръстите ми.

— Кой епископ?

— Храма на Шрайка… Лусус… недейте, моля ви… о, по дяволите…

— Какво смятахте да правите с него… с нас?

— Нищо… о, по дяволите… недейте! Имам нужда от лекар, моля ви!

— Разбира се. Отговаряй.

— Да го зашеметим, да го откараме… обратно в Храма… Лусус. Моля ви. Не мога да дишам.

— А мене?

— Да ви убием, ако се съпротивлявате.

— Добре — повдигнах го още малко за косата, — дотук добре. За какво им е?

— Не знам.

Той изкрещя много силно. Не откъсвах едното си око от вратата на апартамента. Зашеметителят все още беше в дланта ми, под кичура коса в юмрука.

— Не… знам… — зяпна с уста мъжът. Вече кървеше сериозно. Кръвта капеше върху ръката ми и лявата ми гърда.

— Как се добрахте дотук?

— ЕМПС… на покрива…

— Откъде се телепортирахте?

— Не знам… Заклевам се… някакъв град във водата. Колата е настроена да се върне там… моля ви!

Разкъсах дрехите му. Не се виждаше инфотерм. Никакви други оръжия. Точно над сърцето му имаше татуировка на син тризъбец.

— Гунда? — попитах аз.

— Да… От Братството на Парвати. Вън от Мрежата. Вероятно много трудно за проследяване.

— Всичките ли?

— Да… моля ви… помогнете ми с нещо… о… моля ви…

Той се свлече почти в безсъзнание.

Пуснах го, отстъпих назад и го облях с лъча на зашеметителя.

Джони седеше, разтриваше гърлото си и ме гледаше втренчено със странен поглед.

— Обличай се — казах аз. — Тръгваме.

Тяхното ЕМПС бе старо прозрачно викеново возило без каквото и да било дисково устройство. Догонихме нощта, преди да прекосим Франция, и погледнахме в тъмнината под нас, за която Джони каза, че била Атлантическият океан. Като се изключат светлините на някой случаен плаващ град или сондажна платформа, единственото осветление идваше от звездите и от широките като плувен басейн отблясъци на подводните колонии.

— Защо вземаме тяхното ЕМПС? — попита Джони.

— Искам да видя откъде са се телепортирали.

— Той каза, че от Храма на Шрайка на Лусус.

— Да. Сега ще разберем.

Лицето на Джони едва се виждаше, когато погледна надолу към тъмното море на двадесет клика от нас.

— Мислиш ли, че онези мъже ще умрат?

— Единият вече е мъртъв — казах аз. — Типът с пробития бял дроб ще има нужда от помощ. Двама ще се оправят. Не знам какво е станало с онзи, който излезе през прозореца. Това засяга ли те?

— Да. Насилието беше… жестоко.

— „Макар че една улична свада е нещо ненавистно, енергиите, които се проявяват в нея, са прекрасни“ — цитирах аз. — Тези не бяха киборги, нали?

— Мисля, че не.

— Следователно, има поне две групи, тръгнали да те заловят… ИИ и епископът на Храма на Шрайка. А ние все още не знаем защо.

— Сега наистина имам една идея.

Извъртях се в пенопластовото хоризонтално кресло. Съзвездията над нас — които не познавах нито от холоси на небето над старата Земя, нито от който и да било известен ми свят от Мрежата — хвърляха светлина точно колкото да ми дадат възможност да видя очите на Джони.

— Слушам те — казах аз.

— Твоето споменаване на Хиперион ме подсети — започна той. — Фактът, че аз не знаех нищо за него. Отсъствието на тази информация означаваше, че това е важно.

— Странният случай с кучето, което лае в нощта — подхвърлих аз.

— Какво?

— Нищо. Карай нататък. Джони се наклони по-близо.

— Единствената причина, поради която бих могъл да не знам за това, е, че някои елементи от Техноцентъра са блокирали познанията ми за него.

— Твоят киборг… — беше странно да говоря на Джони по този начин сега. — Ти прекарваш повечето от времето си в Мрежата, нали?

— Да.

— Не ти ли се е случвало да се натъкнеш някъде на нещо за Хиперион? От време на време непрекъснато го споменават в новините, особено когато култът към Шрайка е главната тема.

— Вероятно съм чувал, наистина. Вероятно затова бях убит.

Лежах по гръб и гледах звездите.

— Хайде да отидем да попитаме епископа — предложих аз.

Джони обясни, че светлините пред нас са аналог на Ню Йорк Сити от средата на двадесет и първи век. Той не знаеше във връзка с какъв възкресителен проект е бил изграден отново градът. Изключих автопилота и се спуснах по-ниско.