Дан Симънс - Хиперион

Джони млъкна по средата на изречението и се обърна, за да погледне през прозореца.

След една дълга минута аз се обадих:

— Какво има? — пресегнах се, но не го докоснах.

Той заговори, без да се обръща.

— Може би сгреших, като казах, че съзнанието не би било човешко — прошепна той. — Възможно е резултантната личност да е човешка, засегната от известна божествена лудост и метачовешка перспектива. Тя би могла да бъде прочистена от всичката памет на нашата епоха, от цялото съзнание на Техноцентъра… би могла да бъде човекът, който киборгът е бил програмиран да бъде… Джон Кийтс.

Джони се обърна от прозореца и затвори очи. Гласът му беше дрезгав от вълнение. За първи път го чувах да рецитира поезия:

— Не разбирам — казах. — Какво означава това?

— Това означава — нежно се усмихна Джони, — че аз знам какво решение съм взел и защо съм го взел. Исках да престана да бъда киборг и да стана човек. Исках да отида на Хиперион. Все още го искам.

— Преди седмица някой те уби заради това решение — напомних му аз.

— Да.

— И ти искаш отново да се опиташ?

— Да.

— Защо не вложиш съзнание в твоя киборг тук? Защо не станеш човек в Мрежата?

— Изобщо не би се получило — поклати глава Джони. — Онова, което ти виждаш като сложно междузвездно общество, е само една малка част от матрицата на реалността на Техноцентъра. Аз бих бил в постоянна конфронтация с Изкуствените Интелекти и оставен изцяло на тяхната милост. Личността на Кийтс… действителността… изобщо не би оцеляла.

— Добре — рекох, — ти трябва да се измъкнеш от Мрежата. Но има други колонии. Защо Хиперион?

Джони хвана ръката ми. Пръстите му бяха дълги, топли и силни.

— Не разбираш ли, Брон? Тук има някаква връзка. Напълно възможно е мечтите на Джон Кийтс за Хиперион да са някакъв вид транстемпорално общуване между неговата тогавашна персона и сегашната му личност. Дори и да не е нищо друго, Хинерион е ключовата мистерия на нашата епоха — физическа и поетическа — и твърде е възможно той… аз да съм се родил, умрял и отново родил, за да го изследвам.

— Това ми звучи налудничаво — отбелязах аз. — Мания за величие.

— Почти сигурно — засмя се Джони. — И никога не съм бил по-щастлнв! — той ме сграбчи под раменете и ме изправи на крака, обвил ме с ръцете си. — Ще дойдеш ли с мен, Брон? Ще дойдеш ли с мен на Хиперион?

Примигнах от изненада както от въпроса му, така и от отговора, който ме изпълни като напор от топлина.

— Да — заявих твърдо. — Ще дойда.

След това влязохме в мястото за спане и се любихме през останалата част от деня, като най-накрая заспахме и се събудихме при слабата светлина на Смяна три в индустриалния изкоп навън. Джони лежеше но гръб, отворил лешниковите си очи, и гледаше втренчено в тавана, потънал в мисли. Но не дотолкова, че да не се усмихне и да ме прегърне с ръка. Аз допрях бузата си до него, сгуших се в малката извивка на границата между рамото и гърдите му и отново заспах.

Бях облечена с най-хубавите си дрехи — костюм от тежък габардин, блуза от ренесансова коприна с хематит по врата, триъгълна шапка „Юлин Бре“ със завити нагоре краища — когато на другия ден двамата с Джони се телепортирахме на ТС2. Оставих го в бара с интериор от дърво и месинг близо до централния терминал, но преди това му подадох, пъхнат в една книжна кесия, автоматичния пистолет на баща ми и му казах да застреля всеки, който си позволи да го погледне накриво.

— Английският език на Мрежата е толкова изтънчен — каза той.

— Този израз е по-стар от Мрежата — подхвърли аз.

— Просто постъпи така.

Стиснах му ръката и тръгнах, без да се оглеждам назад.