Дан Симънс: Падането на Хиперион

Навсякъде около флотата, държани на безопасно разстояние от транспортната полиция, прелитаха яхти, слънцезаглушители и частни вътрешносистемни кораби, чиито платна улавяха слънчевата светлина и отразяваха блясъка на армадата.

Гостите около Правителствения дом скандираха и ръкопляскаха. Господинът в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ тихо плачеше. Скрити наблизо камери и широколентови видеонокли предаваха момента на всички светове в Мрежата и — чрез векторно излъчване — на десетки планети извън нея.

Поклатих глава и останах седнал.

— Г. Севърн? — Над мен се приведе служителка от охраната.

— Да?

Тя кимна към правителствената резиденция.

— Президент Гладстоун ще се срещне с вас сега.

Изглежда, че всяка епоха, изпълнена с раздори и опасности, си създава лидер, предназначен точно за нея — политически колос, чието отсъствие, погледнато в ретроспекция, като че ли е немислимо по времето, когато се пише историята на тази епоха. Мейна Гладстоун беше точно такъв лидер за нашата Последна епоха, макар и никой по онова време да не можеше и да сънува, че ще остана единствено аз, за да напиша истинската история за нея и нейното време.

Гладстоун беше сравнявана с класическата фигура на Ейбрахам Линкълн толкова често, че когато накрая се появих пред нея в нощта на тържеството по случай армадата, останах полуизненадан, че не я заварвам в черна рокля и цилиндър. Президентът на Сената и премиерът на правителство, служещо на сто и трийсет милиарда души, носеше сив костюм от мека вълна, панталони и връхна туника, украсена единствено с лекото загатване на червен ширит по маншетите. Не мислех, че прилича на Ейбрахам Линкълн… нито на Алварес-Темп, вторият най-известен герой от древността, цитиран от пресата като неин двойник. Мислех си, че прилича на възрастна дама.

Мейна Гладстоун беше висока и слаба, но лицето й имаше по-орлов вид от това на Линкълн, с рязко открояващия се клюн на носа й, остри скули, широка, изразителна уста с тънки устни и сива коса, стърчаща в грубо оформена купчина, която наистина напомняше за перушина. Но за мен най-паметното нещо в лицето на Мейна Гладстоун бяха очите й: големи, кафяви и безкрайно тъжни.

Не бяхме сами. Бях въведен в продълговата, слабо осветена стая с дървени лавици по стените и върху тях бяха подредени много стотици печатни книги. Дълга холорамка, имитираща прозорец, предлагаше изглед към градините. Срещата беше в процес на привършване и дванадесетина мъже и жени стояха или седяха в неправилен полукръг, по средата на който оставаше бюрото на Гладстоун. Президентът беше небрежно облегната на бюрото, отпуснала тежестта си върху него и скръстила ръце. Когато влязох, тя вдигна очи.

— Г. Севърн?

— Да.

— Благодаря ви, че дойдохте. — Гласът й ми беше познат от хиляди дебати по Всеобема, с дрезгав от възрастта тембър и тон, мек като скъп ликьор. Акцентът й беше прочут — тя сливаше точния синтаксис с почти забравения ритъм на дохеджирския английски, днес очевидно запазен единствено в регионите на речната делта на родната й планета Патауфа. — Дами и господа, нека ви представя г. Джоузеф Севърн.

Неколцина от групата кимнаха, като явно се чудеха защо съм тук. Гладстоун не продължи с представянето ми, но аз докоснах инфосферата, за да разбера самоличността на присъстващите: трима министри от кабинета, включително министърът на отбраната, двама шефове от щаба на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, двама помощници на Гладстоун, четирима сенатори, включително влиятелният сенатор Колчев и прожекция на съветника от Техноцентъра, известен като Албедо.

— Г. Севърн беше поканен тук, за да внесе перспективата на художника в тържеството — съобщи президент Гладстоун.

Генерал Морпурго от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски изсумтя нещо, което трябваше да е смях.

— Перспективата на художника ли? При цялото ми дължимо уважение, г. президент, какво, по дяволите, означава това?

Гладстоун се усмихна. Вместо да отговори на генерала, тя отново се обърна към мен.

— Какво мислите за преминаването на армадата, г. Севърн?

— Прилична е — отвърнах аз.

Генерал Морпурго отново изпръхтя.

— Прилична ли? Пред очите му е най-голямото съсредоточаване на космическа огнева мощ в историята на галактиката, а той я нарича „прилична“? — Военният се обърна към свой колега и поклати глава. Усмивката на Гладстоун не се беше поколебала.

— Ами войната? — попита ме тя. — Имате ли някакво мнение за опита ни да избавим Хиперион от варварските прокудени?