Дан Симънс - Падането на Хиперион

Гостите, които се появяваха от тези съдове, бяха не по-малко пищни и внушителни от машините си: от лични стилове, съчетани от дохеджирско консервативно облекло, върху тела, очевидно никога недокосвани от пулсенови процедури, до висшата мода на седмицата от ТС2, върху фигури, изваяни от най-прочутите АРНисти в Мрежата. След това продължих напред и спрях до ниска маса, достатъчно дълга, за да препълни чинията ми с ростбиф, салата, филе от небесна сепия, къри от Парвати и пресен хляб.

Когато си намерих място до градините, слабата привечерна светлина се беше превърнала в сумрак и звездите бяха започнали да изгряват. Светлините от съседния град и Административния комплекс бяха затъмнени заради прегледа на армадата и нощното небе на Тау Сети Сентър беше по-ясно, отколкото в продължение на векове наред.

Някаква жена до мен ме погледна и се усмихна.

— Сигурна съм, че сме се срещали преди. Усмихнах се в отговор, уверен, че не е така. Тя бе много привлекателна, навярно два пъти по-възрастна от мен — към края на петдесетте си години, по стандарта, но изглеждаше по-млада от моите двайсет и шест, благодарение на парите и Пулсен. Кожата й беше толкова бяла, че сякаш бе почти прозрачна. Косата й беше оформена във вдигната плитка. Гърдите й, по-скоро разголени, отколкото скрити от тънката рокля, бяха безупречни. Очите й бяха жестоки.

— Може и да сме се срещали — отвърнах аз, — макар че не е много вероятно. Казвам се Джоузеф Севърн.

— Разбира се — рече тя. — Вие сте художник! Не бях художник. Бях… бил съм… поет. Но личността Севърн, която обитавах след смъртта и раждането на истинската ми личност, преди година твърдеше, че съм художник. Така беше според файла ми във Всеобема.

— Спомних си — засмя се дамата. Лъжеше. Беше използвала скъпите си инфотермни импланти, за да влезе в инфосферата.

Аз нямах нужда от достъп… тромава, излишна дума, която презирах, въпреки древността й. Мислено затворих очи и вече бях е инфосферата — плъзнах се покрай повърхностните бариери на Всеобема, мушнах се под вълните от данни и проследих светещата нишка на траекторията на нейния достъп далеч в мрачните бездни на „секретния“ информационен поток.

— Казвам се Даяна Филомел — рече тя. — Съпругът ми е секторен транспортен администратор за Сол Дракони Септем.

Кимнах и стиснах ръката, която ми подаде. Не беше споменала нищо за факта, че съпругът й е бил главен стачкоизменник в синдиката на чистачите на плесени на Небесна врата, преди политическите му покровители да го повишат на Сол Дракони… или че името й някога е било Дайни Цици, бивша уличница от бордеите и съдържателка на публичен дом в Мидсъмпските пустини… или че на два пъти е била арестувана за злоупотреба с флашбек, като втория път сериозно е наранила повикания лекар… или че на деветгодишна възраст е отровила своя полубрат, след като заплашил да каже на втория й баща, че се среща с някакъв мъдфлатски миньор на име…

— Приятно ми е да се запозная с вас, г. Филомел — казах аз. Ръката й беше топла. Тя задържа дланта ми малко по-дълго, отколкото бе обичайно.

— Не е ли вълнуващо? — въздъхна жената.

— Кое?

Тя направи широк жест с ръка, който включваше нощта, току-що запалените светлинни глобуси, градините и тълпите.

— О, тържеството, войната, всичко — отвърна г. Филомел. Усмихнах се, кимнах и опитах ростбифа. Срещаше се рядко и беше доста добър, но оставяше соления вкус на лусианските клонингови продукти. Сепията изглеждаше автентична. Покрай нас минаваха келнери с подноси шампанско и аз ртпих от чашата си. Беше долнокачествено. Марковото вино, шотландското уиски и кафето бяха трите незаменими стоки след гибелта на Старата Земя.

— Смятате ли, че войната е необходима — попитах аз.

— По дяволите, разбира се, че е необходима. — Даяна Филомел беше отворила уста, но отговорът долетя от съпруга й. Приближил се бе изотзад и сега седна на пейката, където вечеряхме. Беше едър мъж, поне с петдесет сантиметра по-висок от мен. Но пък и аз съм нисък. Паметта ми казва, че някога съм написал стихове, в които се осмивам като „… г-н Джон Кийтс, висок метър и половина“, макар и да съм метър и петдесет и два — не толкова нисък по времето, когато са били живи Наполеон и Уелингтън и средният мъжки ръст е бил метър и шейсет и пет, но смешно нисък сега, когато мъжете от планетите със средна гравитация бяха високи от метър и осемдесет до два метра. Очевидно не притежавах нито мускулатурата, нито фигурата, за да твърдя, че произхождам от свят със силна гравитация, така че в очите на всички бях просто нисък. (Отчитам тези си разсъждения в елементите, в които мисля… от всички мисловни промени от прераждането ми в Мрежата, мисленето в метрична система е най-трудното. Понякога изобщо не се и опитвам.)