Дан Симънс: Падането на Хиперион

— Защо войната да е необходима? — попитах Хърмънд Филомел, съпруга на Даяна.

— Защото те дяволски си я изпросиха — изръмжа едрият мъж. Беше як и мускулест. Почти нямаше врат, а наболата му брада, която очевидно не се поддаваше на обезкосмяване, беше остра и стържеща. Дланите му бяха два пъти по-големи от моите и много пъти по-силни.

— Разбирам — отвърнах аз.

— Проклетите прокудени дяволски си я изпросиха — отново каза той, повтаряйки основните моменти от мнението си заради мен. — Биха се с нас на Бреша и сега се бият на… в… как й беше…

— Системата на Хиперион — обади се жена му, без да откъсва очи от моите.

— Да — рече нейният господар и съпруг. — Системата на Хиперион. Биха се с нас и сега трябва да отидем там, и да им покажем, че Хегемонията няма да търпи това. Ясно?

Паметта ми казваше, че като момче съм бил пратен в академията на Джон Кларк в Енфийлд и че там имаше доста безмозъчни, яки побойници като този тук. Когато пристигнах, отначало ги избягвах или ги предразполагах. След смъртта на майка ми, след като светът се промени, аз ги заплашвах с камъни в малките си юмручета и ставах от земята, за да замахна отново, дори след като ми разкървавяваха носа и ми разклащаха зъбите с ударите си.

— Разбирам — отвърнах тихо. Чинията ми беше празна. Вдигнах чашата с остатъка от лошото шампанско, за да се чукна с Даяна Филомел.

— Нарисувайте ме — каза тя.

— Моля?

— Нарисувайте ме, г. Севърн. Нали сте художник.

— Илюстратор — отвърнах аз и направих безпомощен жест с празната си ръка. — Боя се, че нямам с какво.

Даяна Филомел бръкна в джоба на туниката на мъжа си и ми подаде светлинна писалка.

— Нарисувайте ме. Моля ви.

Нарисувах я. Портретът се очерта във въздуха помежду ни, линиите се издигаха, снижаваха и обръщаха върху самите себе си като неонови жички в скулптура от тел. Насъбра се малка тълпа зяпачи. Когато свърших, последваха тихи ръкопляскания. Рисунката не излезе зле. Тя улавяше дългата, страстна извивка на шията на дамата, високата й плитка, издадените скули… дори лекия двусмислен блясък в очите й. Беше толкова добра, колкото ми бе по силите след лечението с ДНК и уроците, които ме подготвиха за личността. Истинският Джоузеф Севърн би постигнал повече… беше постигал повече. Помня как ме рисуваше, докато умирах.

Г. Даяна Филомел излъчваше одобрение. Г. Хърмънд Филомел се мръщеше. Разнесе се вик:

— Ето ги!

Тълпата замърмори, задъха се и се смълча. Светлинните глобуси и градинските лампи отслабнаха и помръкнаха. Хиляди гости вдигнаха очи към небето. Изтрих рисунката и натиках светлинната писалка обратно в туниката на Хърмънд.

— Това е армадата — поясни един изискан наглед по-възрастен мъж в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Той вдигна чашата си, за да посочи нещо на младата си спътничка. — Току-що отвориха портала. Първи ще минат разузнавачите, после фотонните ескорти.

Военният телепортатор на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не се виждаше оттук; макар и в космоса, аз си представях, че прилича просто на правоъгълно отклонение в звездното поле. Но следите от ядрените двигатели на разузнавателните кораби се виждаха ясно — отначало като десетки светулки или сияещи паяжини, а после, когато запалиха основните си двигатели и префучаха през цислунарния 3 3 Отнасящ се до пространството между планетата и нейната луна. — Бел. пр. пътнически регион на.Тау Сети Сентър — като пламтящи комети. Когато фотонните кораби се появиха след телепортирането си, с огнени опашки стотици пъти по-дълги от тези на разузнавачите, се разнесе нова колективна въздишка. Нощното небе на ТС2 беше изпъстрено от зенита до хоризонта със златисто-червени нишки.

Някъде се разнесоха ръкопляскания и след секунди полята, моравите и официалните градини на Еленовия парк около Правителствения дом се изпълниха с буйни аплодисменти и дрезгави възгласи, когато добре облечената тълпа от милиардери, правителствени чиновници и членове на знатни родове от стотици светове забравиха всичко друго, освен шовинизма и военната похот, разбудени след повече от век и половина сън.

Аз не ръкоплясках. Забравен от хората около мен, довърших наздравицата си — вече не за лейди Филомел, а за неизлечимото безумие на расата ми — и оставих остатъка от шампанското. Беше изветряло.

Над нас се бяха прехвърлили в системата по-важните кораби от флотилията. От краткия допир до инфосферата — сега повърхността й беше развълнувана от приливи на информация и напомняше на бурно море — разбрах, че основната част от армадата на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос се състои от повече от сто главни кораба: матовочерни носители на щурмови кораби, подобни на запратени копия с протегнатите си надолу колесници; командни кораби три-К, красиви и опасни като метеори от черен кристал; издути разрушители, напомнящи на свръхголеми фотонни кораби, каквито и бяха; отбранителни предни постове, представляващи по-скоро енергия, отколкото материя с масивните си задържащи полета, сега настроени на пълно отблъскване — блестящи огледала, отразяващи Тау Сети Сентър и стотиците огнени опашки наоколо; скоростни крайцери, стрелкащи се като акули сред по-бавните ята от кораби; тежки транспортни съдове, носещи в каютите си с нулева гравитация хиляди морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: флота и десетки поддържащи съдове — фрегати, скоростни щурмови кораби, торпедни изтребители, предни постове за векторно предаване и самите телепортаторни скокови кораби, масивни додекаедри с приказните си антени и сонди.