Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Просто ми се иска да имаше прозорец — прошепна

Лейт Хънт.

— Да — казах аз. — И на мен.

Спускателният кораб подскачаше и вибрираше, докато навлизахме в горните слоеве на атмосферата на Хиперион. „Хиперион — помислих си аз. — Шрайка.“ Тежката риза и жилетката като че ли залепнаха за тялото ми. Тихият шум отвън подсказваше, че летим в лазурните небеса със скорост няколко пъти по-висока от тази на звука. Младият лейтенант се наведе през пътеката.

— За първи път ли идвате тук, господа? Хънт кимна.

Лейтенантът дъвчеше дъвка и парадираше със спокойствието си.

— Вие ли сте двамата цивилни техници от „Хебриди“?

— Току-що идваме оттам, да — отвърна Хънт.

— Така си и помислих — ухили се лейтенантът. — Аз пък пренасям куриерска пратка до базата на морската пехота близо до Кийтс. Идвам за пети път.

Леко потръпнах, когато ми припомни името на столицата. Хиперион беше повторно заселен от Тъжния крал Били и неговата колония от поети, художници и други неудачници, бягащи от нахлуващия в родните им светове Хорас Гленън-Хайт — чието нахлуване всъщност никога не бе успяло да се осъществи. Поетът в сегашното поклонничество на Шрайка, Мартин Силенъс, беше съветвал крал Били преди почти два века при наименуването на столицата. Кийтс. Местните наричаха стария квартал Джактаун.

— Няма да повярвате на очите си, като видите това място — рече лейтенантът. — То е истинска клоака, която не води наникъде. Искам да кажа, ням инфосфера, ЕМПС-та, телепортатори, симулационнй балове, нищо. Не е чудно, че хиляди шибани местни лагеруват около космодрума и просто разкъсват оградата, за да се измъкнат от този свят.

— Наистина ли нападат космодрума? — попита Хънт.

— Не — отвърна лейтенантът и джвакна дъвката си. — Но са готови да го направят, ако разбирате какво искам да кажа. Точно затова Втори батальон на морската пехота установи охраняван периметър и блокира пътя към града. Освен това селяндурите си мислят, че вече ще слагаме телепортатори всеки ден и че ще им позволим да се измъкнат от лайната, в които сами са нагазили.

— В които сами са нагазили ли? — повторих аз. Лейтенантът сви рамене.

— Трябвало е да направят нещо, за да накарат прокудените да се поизпотят с тях, нали? Ние сме тук просто, за да извадим техните стриди от огъня.

— Кестени — поправи го Лейт Хънт. Дъвката джвакна.

— Както и да е.

Шумоленето на вятъра се усили и се превърна в остър вой, който ясно се чуваше през корпуса. Спускателният кораб отскочи два пъти и после плавно се плъзна — зловещо плавно, — сякаш по леден улей на шестнайсет километра над земята.

— Иска ми се да имаше прозорец — прошепна Лейт Хънт. В кораба беше топло и задушно. Отскачането действаше странно отпускащо — беше по-скоро, сякаш малък платноход се издига и спуска по ниски вълни. Затворих очи за няколко минути.

Сол, Брон, Мартин Силенъс и консулът носят багажа си Мьобиусовия куб на Хет Мастийн и тялото на Ленар Хойт надолу по дългия склон към входа на Сфинкса. Сега вали силен сняг и кръжи над вече хлътналите дюни в сложен танц на носени от вятъра снежинки. Макар инфотермите им да твърдят, че нощта е към края си, на изток няма и намек за изгрев. Въпреки постоянните призиви по радиовръзката на инфотермите им, отговор от полковник Касад няма.

Сол Уайнтрауб спира пред входа на Гробницата на времето, наречена Сфинкса. Той чувства присъствието на дъщеря си като топлина до гърдите си под пелерината, усеща повдигането и спускането на топлия бебешки дъх до шията си. Ученият вдига ръка, докосва малкото вързопче и се опитва да си представи Рахил като двайсет и шест годишна жена, като изследовател, спрял точно до този вход, преди да влезе вътре, за да проучи антиентропните тайни на Гробницата на времето. Сол поклаща глава. Оттогава бяха изтекли двайсет и шест дълги години и цял един човешки живот. След четири дни щеше да настъпи рожденият ден на дъщеря му. Ако не направеше нещо, ако не откриеше Шрайка, ако не сключеше някаква сделка със създанието, ако не направеше нещо, след четири дни Рахил щеше да умре.

— Идваш ли, Сол? — вика Брон Ламиа. Другите са оставили багажа си в първото помещение, на пет-шест метра надолу по тесния каменен коридор.

— Идвам — вика в отговор той и влиза в гробницата. Светлинни глобуси и електрически лампи обточват тунела, но са мъртви и покрити с прах. Само фенерчето му и блясъкът на един от малките прожектори на Касад осветяват пътя.