Дан Симънс - Падането на Хиперион

Тази сутрин графикът на президент Гладстоун беше натоварен. Тау Сети Сентър имаше двайсет и три часов ден, което правеше удобно за правителството да се движи по стандартното време на Хегемонията, без изцяло да нарушава местния денонощен ритъм. В 0545 ч. Гладстоун се срещна с военните си съветници. В 0630 ч. закусва с двайсетина от най-важните сенатори и с представители на Всеобема и Техноцентъра. В 0715 ч. президентът се телепортира на Ренесанс Вектор, където беше вечер, за да открие официално медицинския център „Хермес“ в Кадуа. В 0740 ч. се телепортира обратно в Правителствения дом за среща с първите си помощници, включително Лейт Хънт, за да прегледат речта, която трябваше да изнесе пред Сената и Всеобема в 1000 ч. В 0830 ч. Гладстоун отново се срещна с генерал Морпурго и адмирал Сингх, за да научи новините за положението в системата на Хиперион. В 0845 ч. тя се срещна с мен.

— Добро утро, г. Севърн — каза президентът. Седеше зад бюрото си в кабинета, където преди три нощи се бяхме срещнали за пръв път. Тя махна с ръка към бюфета до стената, където в истински сребърни съдове имаше горещо кафе, чай и кафта.

Поклатих глава и седнах. Три от холографските прозорци светеха в бяло, но този от лявата ми страна показваше триизмерната карта на системата на Хиперион, която се бях опитвал да дешифрирам във Военния салон. Стори ми се, че сега червените линии на прокудените покриват и проникват в системата като боя, която се разтваря и стабилизира в син разтвор.

— Искам да чуя сънищата ви — заяви президент Гладстоун.

— Искам да чуя защо ги изоставихте — с безизразен глас отвърнах аз. — Защо оставихте отец Хойт да умре.

Гладстоун не би могла да е свикнала да й говорят с такъв тон, не и след четирийсет и осем години в Сената и петнайсет като президент, но единствената й реакция беше съвсем лекичко да повдигне едната си вежда.

— Значи наистина сънувате действителните събития.

— Съмнявахте ли се в това?

Тя остави работното си тефтерче, което държеше в ръце, изключи го и поклати глава.

— Всъщност не, но за мен все още е шок да чуя нещо, за което не знае никой друг в Мрежата.

— Защо не им разрешихте да използват кораба на консула?

Гладстоун се извъртя, за да погледне към прозореца, където тактическата картина непрекъснато се променяше с наплива на червеното, с отстъплението на синьото, с движението на планетите и луните, но ако беше възнамерявала да използва военната ситуация като част от обяснението си, тя изостави този подход. После отново се обърна към мен.

— Защо трябва да ви обяснявам всяко правителствено решение, г. Севърн? Кой ви е избрал? Кого представлявате?

— Представлявам онези петима души и едно бебе, които вие изоставихте, захвърлени на Хиперион — отвърнах аз. — Можем и да не броим Хойт.

Гладстоун сви ръката си в юмрук и почука по долната си устна с извития си показалец.

— Навярно — рече тя. — А може и вече да е бил мъртъв. Но не това беше въпросът, нали?

Отпуснах се обратно на стола си. Не си бях направил труда да донеса скицника и пръстите ме сърбяха да държа нещо.

— Тогава какъв е?

— Спомняте ли си историята на отец Хойт… историята, която разказа по време на пътуването им към Гробниците? — попита Гладстоун.

— Да.

— Всеки един от поклонниците може да помоли Шрай-ка за една услуга. Легендата твърди, че създанието изпълнява едно желание, а другите отхвърля и убива отхвърлените. Спомняте ли си какво беше желанието на Хойт?

Замълчах. Да си припомня случките от миналото на поклонниците беше като да се опитвам да си спомня подробности от сънищата си от миналата седмица.

— Искаше да му бъдат махнати кръстоидите — отвърнах аз. — Искаше свобода и за… душата, ДНК, и каквото щете друго на отец Дюре… и за самия себе си.

— Не съвсем — възрази Гладстоун. — Отец Хойт искаше да умре.

Изправих се, като едва не прекатурих стола си и се приближих до пулсиращата карта.

— Това са пълни глупости — казах аз. — Дори да е искал това, другите бяха длъжни да го спасят… вие също. А го оставихте да умре.

— Да.

— Точно, както ще оставите и другите да умрат ли?

— Не е задължително — отвърна президент Мейна Гладстоун. — Това е тяхна воля… и на Шрайка, ако такова създание наистина съществува. Единственото, което зная сега, е, че тяхното поклонничество е прекалено важно, за да им дам възможност… да… се оттеглят… в решителния момент.

— Решителен за кого? За тях? Как е възможно животът на шестима или седмина души… и едно бебе… да влияе върху последиците за общество от сто и петдесет милиарда? — Знаех отговора на този въпрос, разбира се. Съвещателната комисия на ИИ, както и не така чувствителните предсказатели на Хегемонията, много внимателно бяха избрали поклонниците. Но за какво? Непредсказуемост. Те бяха цифри, които съответстваха на крайния неизвестен резултат на цялото уравнение, наречено Хиперион. Дали Гладстоун знаеше това, или знаеше само онова, което й казваха съветник Албедо и собствените й шпиони? Въздъхнах и се върнах на стола си.