Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Загубил е твърде много кръв — обажда се Сол Уайнтрауб. Той докосва лицето на мъртвия свещеник, сам затворил очи и свел глава.

— Чудесно — казва Силенъс. — Шибана работа. А според собствената му история, Хойт ще се разложи и отново ще се възроди, благодарение на проклетото кръстоидно нещо… на двете проклети неща — този тип добре е застраховал възкръсването си… И после ще дойде, олюлявайки се назад, като някое видиотено издание на призрака на Хамлетовото татенце. Какво ще правим тогава?

— Млъквай — скастря го Брон Ламиа. Тя е завила тялото на Хойт с мушама, която е донесла от палатката.

— Млъквай ти — изкрещява Силенъс. — Имаме си едно чудовище, което се крие наоколо. Лично старият Грендел е някъде там и точи нокти за следващото ядене. Да не би наистина да искате зомбито на Хойт да се присъедини към веселата ни групичка? Помните ли как той описа бикурите? Оставяли са кръстоидите да ги възраждат векове наред и да разговаряш с някой от тях било като да разговаряш с амбулаторна гъба. Наистина ли искате трупът на Хойт да скита заедно с нас?

— Два — обажда се консулът.

— Какво? — Мартин Силенъс се завърта, загубва равновесие и пада на колене до тялото. Той се навежда към възрастния учен. — Какво каза?

— Два кръстоида — отвръща консулът. — Неговия и на отец Пол Дюре. Ако разказът му за бикурите е бил истина, тогава и двамата ще… възкръснат.

— Олеле, Христе, разпнат на пръчка — възкликва Силенъс и сяда върху пясъка.

Брон Ламиа е приключила със завиването на тялото на свещеника. Тя поглежда към него.

— Помня това от разказа на отец Дюре за бикура на име Алфа — казва тя. — Но все пак не разбирам. Законът за запазване на материята трябва по някакъв начин да бъде спазен.

— Ще станат ниски зомбита — обажда се Мартин Силенъс. Той се завива здраво в коженото си палто и удря по пясъка с юмрук.

— Щяхме да научим толкова много неща, ако корабът беше пристигнал — въздъхва консулът. — Автодиагностиката би могла… — Той млъква и посочва. — Вижте. Във въздуха има по-малко пясък. Сигурно бурята…

Проблясва светкавица и започва да вали. Ледени топченца шибат лицата им по-яростно, отколкото го правеше бурята.

Мартин Силенъс започва да се смее.

— Това е шибана пустиня! — изкрещява той към небето. — Сигурно ще се удавим в наводнение.

— Трябва да се измъкнем оттук — заявява Сол Уайнтрауб. Личицето на бебето му се вижда между процепите на наметалото му. Рахил плаче — лицето й е много червено. Прилича на току-що родена.

— Крепостта Хронос? — предлага Ламиа. — На няколко часа е…

— Твърде далече е — отвръща консулът. — Хайде да устроим лагер в някоя от Гробниците. Силенъс отново се разсмива. После казва:

Кои са тез, що идват жертва днес да сторят? На кой зелен олтар, о, тайнствен жрец, ще поведеш ти таз телица в небесата, със хълбоци копринени, окичени с венец?

— „Да“ ли означава това? — пита Ламиа.

— Това означава едно шибано „защо не“ — смее се Силенъс. — Защо да затрудняваме нашата ледена муза да ни открие? Можем да гледаме как приятелят ни се разлага, докато чакаме. Колко време му трябва, според разказа на Дюре, на един от бикурите, за да се върне в стадото след смъртта, прекъснала пашата му?

— Три дни — отвръща консулът.

Мартин Силенъс плясва челото си с длан.

— О, разбира се. Как можах да забравя? Какво чудесно съответствие с Новия завет. Междувременно може би нашият Шрайк-вълчо ще отнесе неколцина от това стадо. Мислите ли, че падрето ще има нещо против, ако заема един от кръстоидите му просто за всеки случай? Искам да кажа, че той си има един резервен…

— Да вървим — прекъсва го консулът. Дъждът се стича от триъгълната шапка в постоянен поток. — Ще останем в Сфинкса до сутринта. Аз ще нося резервното снаряжение на Касад и куба на Мьобиус. Брон, ти носи нещата на Хойт и раницата на Сол. Сол, пази бебето топло и сухо.

— Ами падрето? — пита поетът и размахва палец към тялото.

— Ти ще носиш отец Хойт — тихо казва Брон Ламиа, като се обръща.

Мартин Силенъс отваря уста, вижда пистолета в ръката на жената, свива рамене и се навежда да вдигне тялото на рамо.

— Кой ще носи Касад, когато го открием? — пита той. — Разбира се, той може да е на достатъчно парчета, че да има за всички…

— Моля те, млъкни — уморено казва Брон Ламиа. — Ако ми се наложи да те застрелям, ще трябва да носим един товар повече. Просто върви.

Начело с консула, Уайнтрауб точно зад него, Мартин Силенъс, препъващ се на няколко метра отзад и Брон Ламиа накрая, групата за пореден път се спуска по седловината в долината на Гробниците.