Хавиер Сиера - Тамплиерските порти

— Това е силата на „източника“ — рече, без да откъсва очи от бинокъла.

— Какво става, отче?

Глория, която бе излязла от колата, се приближи до прозореца.

— Наложи се да се отдръпнат от кивота. Няма да се учудя, ако започне да им прималява, сякаш са затиснати от каменна плоча и ако изгубят чувството за време.

— Чувството за време ли?

— Онези, които са се приближили до източника — като Жан Йерусалимски или Мишел дьо Нотрдам например, са страдали с години от периодични халюцинации. То е, защото са били подложени на огромен натиск.

— Затова ли са можели да „виждат“ бъдещето?

— Затова и, защото са минали през Вратата. Знаем, че Жан Йерусалимски е минал два пъти през нея: в Купола на Скалата в Светите земи и в Шартр. Колкото до Нострадамус, много е възможно — благодарение на Медичите — да е успял да мине през нея в Реймс.

— Този натиск няма ли да засегне и нас, след като сме толкова близо?

— „Източникът“ сигурно е бил изолиран, преди да го скрият. Надявам се.

— Има ли някакви данни за гравитационната сила на кивота?

Изненадан от въпроса на Глория, отец Роже свали бинокъла от очите си.

— Да, има. В еврейския Мидраш се говори, че кивотът можел да се издига във въздуха, да се носи като безтегловен и дори да превозва тези, които били наблизо. Освен това се казва, че всеки път, когато се „надигал“ срещу враговете и политал над земята, издавал нещо като стон.

— Няма да ни засегне от това разстояние, нали?

— Предполагам, че въздействието му ще е много слабо. Колкото да подплаши извършителите на кощунството.

— Надявам се.

На Монри и Темоен им трябваха няколко минути да се съвземат. Седнали на скелето, с ръце и дрехи, покрити с белезникав прах от камъка, те оглеждаха съсредоточено ковчега отвън, без да смеят все още да надникнат вътре. Миризмата и страшната умора — сякаш силите им бяха засмукани от направената дупка — ги бяха омаломощили.

— Явно вътре има нещо — прошепна Темоен.

— Да го извадим тогава.

Инженерите отново се наведоха предпазливо над каменния ковчег и започнаха да вадят парчетата от горната плоча, закриващи отвора. Не беше трудно. Камъкът бе доста ерозирал и се отделяше лесно.

След минути Темоен надзърна вътре. Пространството бе с големината на малък телевизор. Очевидно размерите му не съвпадаха изобщо с тези на кивота. Освен това на пръв поглед му се стори празно. Но после разбра, че не е.

На дъното лежеше нещо, потънало в сивкава пепел и приличащо на плоча, увита в пергамент. Темоен първо духна силно, вдигайки облак прах наоколо, за да я очисти.

— Какво е? — запита Монри.

— Прилича на кварцова плоча. Чакайте.

Мишел бръкна решително вътре, обхвана с две ръце плочата и я надигна. Беше много тежка и той трудно я извади. Един последен слънчев лъч проблесна внезапно в следобеда и тя засия.

— Вси светии! — изръмжа отец Роже, гледайки през бинокъла.

— Какво става, отче?

— Това е Lapsit Exillis!

— Какво? — Облегнат на потенциометъра, закръгленият Рикар пребледня.

— Lapsit Exillis. Едно от имената, дадени на Граала през дванайсети век, когато се узнава за съществуването му. Всъщност — обясняваше трескаво отец Роже — това е ключово име, разпространено от френския средновековен поет Кретиен дьо Троа, което значи Lapis ex coelis. „Небесен камък“.

— И какво представлява?

— Една от плочите на Хермес. Една от плочите на Енох. На Имхотеп. На Мойсей. Една от Божиите книги!

Темоен започна да разгъва бавно пергамента, в който бе увита каменната плоча. Внимавайки при всяко изшумоляване, положи огромни усилия да не го скъса никъде.

Щом го махна, прокара ръкава на дрехата си по камъка, за да го очисти и види в истинския му блясък.

Плочата — защото приличаше на такава — беше с мек зеленикав цвят. Съвсем гладка, сякаш кристална, тя като че излъчваше някаква приглушена собствена светлина. Заинтригуван, Мишел доближи нос до камъка и откри още нещо: върху едната й страна някой бе направил съвсем прост и красноречив чертеж. Това бяха два концентрични кръга около масивна сфера. Единият от тях беше пресечен по средата и сякаш се въртеше около центъра.

— Това е чиста геометрия — рече изумен. — Прилича на хелиоцентричната теория.

— Невъзможно.

Монри сбръчка брадичка, мъчейки се да разбере нещо в този чертеж, което не беше както трябва.

— He — проговори тежко той. — Не е това, Темоен.

— Какво е тогава?

— Чертеж на атома на водорода.

— На водорода ли?

— Поне така изглежда. Водородът е най-разпространеният елемент в пространството.