Хавиер Сиера - Тамплиерските порти

— А после?

— После дойдохме в Йерусалим и се уверихме, че предупреждението на Ел Макриси е съвсем реално. Страшната истина беше жива. Жива! Разбирате ли?

Графът притвори очи, преди да продължи:

— Когато дойдох тук, осъзнах отговорността, която пада върху плещите ми. И тогава, както днес, беше 23 декември и аз реших точно тук да създам Ордена, на който принадлежите, и да поема отговорността, защото не се вслушах в онзи мъдър шейх.

— Тогава — прекъсна го Годфроа — всъщност нашата мисия не е да охраняваме пътищата на поклонниците, а да пазим Вратата в края на този път.

— Вратите, Годфроа. Вратите.

Жан от Авалон и осмината мъже, които бяха с графа на Шампания онова утро на Скалата, никога не разбраха какво точно се случи след това. Беше нещо, което едва когато обмислиха далеч от Йерусалим, изпълнявайки възложената им мисия, приеха като събитие, подготвено най-старателно от техния господар.

Ето как стана. След оскъдните обяснения за местонахождението на Кулите на Дявола владетелят на Шампания нареди любезно на своя капелан да повика някои слуги, които стояха на пост край святата пещера. Даде им точни указания, които никой от нас не чу, а после се върна при рицарите и свещената служба продължи.

И така, докато воините огласяха гръмко помещението, пеейки Spiritus Domini Replevit Orbem Terrarum („Цялата земя е пропита с Божия дух“), половин дузина младежи, облечени в дрехи с ярки цветове, поставиха до всеки от воините по една красива каменна чаша. Наляха в тях освежаващо ароматно вино и след туй се оттеглиха безмълвно нагоре по стълбата.

— Пийте от Христовата кръв, братя, и се закълнете, че ще се борите срещу Лукавия с меч в ръка за опазването на Божията стълба — рече графът, като вдигна чаша и докосна ниския таван на пещерата.

Рицарите направиха същото. Чукнаха камък о камък и отпиха три-четири пъти от сладкото вино. А после бяха обзети от някакво странно усещане за блаженство, идващо от самите им вътрешности.

Гондмар д’Англюр пръв усети топлата вълна, като се качи горе при Скалата. Когато излезе от пещерата, вече се беше развиделило, но бившият писар, който бе напуснал манастира в Клерво и бе грабнал меча, потръпна от изненада. Не би могло да се опише с думи; сякаш някой от огнените езици, явили се на Петдесетница, за които се говореше в Евангелията, се стовари върху главата му още щом се качи под купола. Косата му настръхна, мускулите му внезапно омекнаха и някакъв гъст облак замъгли сетивата му.

Без да знае как, нито защо, умът му се просветли. Всичко наоколо стана повече от реално, изпълнено с контрасти и нюанси, които никога не беше виждал. След туй някаква странна светлина озари обърканите му мисли и дори неразбираемите арабски надписи по осеяните със скъпоценни камъни стени на джамията придобиха смисъл. Най-мистериозно, за секунди, започна да разчита всяка дума, всяка фраза от Корана, изсечена върху камъка.

Какво беше това чудо?

На колене, вперил поглед в капитела, опасващ купола, и обзет от безкрайна благодарност, Гондмар занарежда, възхитен.

— О, Мария! — избоботи. — Господ наистина ти праща благата вест на своето Слово. Неговото име е Месията Исус, син на Мария, тачен на този свят и знатен на онзи, където стои до Господа.

— Това е третата Сура! — Изумен, Хуго де Пайен забеляза, че и той започва да губи равновесие.

— Сура ли? — запита друг.

Въпросът му получи механичен, прост отговор малко преди сенешалът на графа да падне тежко на колене.

— Трета книга от Корана, стих 40, братко.

Каква гледка. Един подир друг рицарите започнаха да осъзнават чудото, ставащо край тях, и обзети от внезапен мистичен плам, коленичиха около Гондмар. Но той не бе изпаднал в транс — четеше! А Хуго, с насълзени очи, шепнеше едва доловимо същите стихове, следейки текста по контура на филигранния купол. Беше някакво чудо.

Графът падна на пода последен.

Но най-невероятното стана веднага след това. Продължителен трус, съпроводен от жужене — сякаш сто хиляди пчели кръжаха около своята царица, — разтресе цялото помещение. Не идваше от определено място и същевременно бе навсякъде, а въздухът наоколо стана плътен, почти осезаем.

Никой не бе пощаден. Беше невъзможно. Воините усетиха под марокенените си ботуши силния трус на пода, който премина мигом по панталоните им и стигна до крайниците им. Беше продължителен. Косите на рицарите настръхнаха и те усетиха силен гъдел по цялото тяло.