Хавиер Сиера - Синята дама

Отец Хуан реши да го приеме в скромната сакристия на църквата си. Индианецът искаше да го осведоми за нещо „много важно“.

— Снощи сънувах.

Седнал на земята с кръстосани крака, индианецът бе, както винаги, лаконичен. Беше научил набързо езика на испанците, но когато искаше, се изразяваше с учудваща лекота.

— И какво?

— Снощи се събудих в полунощ и си спомних какво съм чувал от дядо ми, а той от своя дядо преди много години. И тогава разбрах, че трябва да ви го разкажа колкото може по-бързо.

Шаманът съпроводи тези две изречения с красноречиви жестове, сякаш искаше да подкрепи мислите си.

— Моите предци ми казаха, че преди да дойдат испанците, един ден жителите на Теночтитлан посрещнали много странен човек.

— Пак някоя от твоите истории ли ще ми разказваш, Пентива?

Шаманът не се смути. И все едно не бе чул отец Салас, продължи:

— Имал голяма червена брада и дълго тъжно лице. Дрехите му стигали до нозете и се представил на властите за пратеник на „сина на Слънцето“. Предсказал им, че краят на империята им е близък, че идва друга, от много далече, и техните кръвожадни богове ще залязат…

— Защо е всичко това, Пентива?

Строгите очи на свещеника, обрамчени от бръчки, които говореха за мъдростта му, го накараха да не извърта повече.

— Добре, отче. И моят народ получи същия знак.

— За какво ми говориш?

— За нещо, за което нито един мъж от племето ми няма да посмее да ви каже. И то от страх. Но ви давам дума, че и ние бяхме посетени от една „дъщеря на Слънцето“. Беше красива като луната и говореше така, че всички да я разберат…

— Тук ли? В Ислета?

Отец Салас, който бе кръстил Пентива със собствените си ръце, не можеше да се съвземе от изненадата.

— Защо се учудвате? Тези земи принадлежаха на духовете на нашите предци; те бдяха над тях и ги пазеха, та един ден да ги наследим. А после този свещен ред бе нарушен с идването на пратениците на Кастилия и ние загубихме единственото, което имахме.

— Защо ми казваш това сега, Пентива?

— Много просто, отче. Народът ми винаги е разчитал на защитата на тези духове. На тези сини същества, с цвета на небето, които се грижат за нашето благо и които още се появяват из прериите или в сънищата ни и ни предупреждават за предстоящи беди.

Отец Хуан подръпна брадата си, замислен над думите на индианеца.

— Но това е дело на ангелите хранители, синко — промълви накрая. — Те се явяват на хората, както онзи, дето се яви на Мария, преди тя да зачене Исус, и им съобщават неща, които има да стават… Дали тази „дъщеря на Слънцето“, която сте видели, не е някой ангел хранител?

Тогава шаманът впи поглед в отеца.

— Отче — рече той, — видях я пак.

— Кого? „Дъщерята на Слънцето“ ли?

Пентива кимна.

— И тя ми съобщи за пристигането на хора като вас. Ще дойдат по това време на годината. Мъже в дълги одежди, като на дошлия в Теночтитлан, и с дълги бради като вашата.

— Някой друг видя ли я, синко?

— Ако искате, не ми вярвайте. Но помнете новината.

— Ти сънува ли я?

— Да.

— А сънищата ти винаги ли се сбъдват?

Индианецът кимна отново.

— И защо е този страх от пристигането на нови мисионери? Би трябвало да се радваш, че…

— Животът ни се промени доста, откакто дойдохте вие. Разбирате, нали? Видяхме как наказват обвинените в магьосничество или онези, които още вярват в древните богове. Изгорихте маските на нашите качинас. Други ваши братя измъчваха дори жени и старци в Санта Фе и в земите на юг. И всичко в името на вашата нова вяра.

Гневен блясък припламна в очите на Пентива. Свещеникът потръпна.

— Долавям омраза в думите ти. Наистина я усещам. Никога не съм се отнасял зле с теб.

— Аз ви уважавам, отче. Затуй искам да знаете, че когато тези хора дойдат, народът ни няма да каже нищо. Няма да рискува да му се случи онова, което очаква хората, дето не вярват в белия Господ…

— Ако все пак дойдат — отбеляза Салас, замислен.

— Ще дойдат, отче. И то много скоро.

Тази нощ Дженифър заспа, държейки една стара снимка на баба си Анкти. Сама бе написала в единия ъгъл годината 1920-а. Беше странна снимка. Усмихната, младолика, с черни очи, които сякаш виждаха извън снимката, баба й бе протегнала голите си ръце към фотографа. Носеше красива рокля на цветя, а косата й беше прибрана в две дебели плитки.

Трудно можеше да се каже къде е снимана. Изглежда, беше в някаква индианска мисия. Може би в Ню Мексико. Бялата кирпичена постройка в дъното й се струваше смътно позната. Но това, което накара най-вече Дженифър да се замисли, беше петното, което баба й имаше върху лявата си предмишница. Приличаше на хематом. Или на изгорено. Но имаше формата на роза. Съвсем същият белег по рождение, който тя имаше на същото място.