Марк Сенклер - Конспирация Да Винчи

Париж, 29 май

Отлетях за Париж с чувство на радост и вълнение. Макар че по баща съм французин и съм прекарал голямата част от живота си в столицата, винаги съм се чувствал по-щастлив като турист в собствената си страна. По време на учението си в Масачузетс се връщах два-три пъти годишно да видя майка си и брат си и си дадох сметка, че много по-силно изпитвам магията на родния си град като временно пребиваващ, отколкото като постоянен негов жител. Този път смятах да остана няколко дни и при добър късмет да открия ръкописа на „Леонардо и алхимията“. Освен това бях доволен, че ще прекарам известно време с Юго, по-малкия ми брат, който продължаваше образованието си във престижното инженерно училище „Ле Мин“, макар отношенията ни да не бяха винаги най-лесни. Странно защо, бяхме много близки през детските си години, но смъртта на баща ни беше ни отчуждила. Всеки от нас преживя драматичното събитие по свой начин и изгради собствена емоционална черупка, в която намираше укритие — за мен ерудицията, за него общуването. Впоследствие над нашите сложни взаимоотношения започна да тегне неизказано съперничество. В моменти на прояснение обаче бях принуден да призная, че главният виновник за това бях аз.

Сред пристигането се настаних в семейния апартамент. Той се намираше в лабиринта от стари улички на Латинския квартал. Доколкото си спомням, ние винаги сме живели на „Монтан Сент Женвиев“, тясна и криволичеща улица, спускаща се от Пантеона към Сена, в стара сграда с дървени капащг. Вътрешността на сградата беше учудващо обширна за толкова стара постройка, с тъмни греди на тавана и мраморни камини. С масивните библиотеки, отрупани с книги, жилището имаше приветлив вид. Мирисът на тези стари книги винаги навяваше у мен спомен за рицарските епопеи и източните приказки, които баща ми четеше вечер преди заспиване. Когато влязох в хола, където бяха разположени два грамадни фотьойла, споменът за него още по-силно завлядя съзнанието ми. В помещението вече липсваше мекият и сладникав мирис на „Кентъки Бърд“ — любимия му тютюн. Оставих багажа си и се настаних в един от фотьойлите, като неловко се опитвах да съживя моментите, прекарани с баща ми. Събудих спомена за дрезгавия му смях, за думите му, изпълнени с мъдрост; почувствах отново жизнерадостното му присъствие отвъд времето, раздялата и смъртта.

Беше станало 18 часът, когато майка ми се върна от работа. Тя беше изпълнена с жизненост и бодър дух жена, която на петдесет и повече години излъчваше заразителна енергия. Американската й непринуденост контрастираше с високомерието на обитателите на левия бряг на Сена. Имаше особен начин да наблюдава хората, вероятно поради полуовалните й очила, които я принуждаваха да навежда глава и повдига към тях сиво-зелените си очи. След смъртта на баща ми тя избра да ни отглежда във Франция въпреки многобройните трудности, което това представляваше за нея. С оставените от баща ми пари тя отвори малка художествена галерия, специализирана в модерната живопис, и за няколко години успя да привлече американска клиентела, която й осигуряваше значителни приходи. Преди пет години срещна Джек — разведен нюйоркски зъболекар, с когото прекарваше продължително време в Съединените щати или в пътешествия. Юго и аз накрая приехме Джек, вероятно защото беше симпатичен и дискретен човек. И двамата не искахме майка ни да бъде нещастна и самотна през остатъка от живота си.

Като ме видя, тя се приближи и ме прегърна.

— Добър ден, сине! Отново се връщаш в Париж. Да не се е случило нещо?

— Не се безпокой, мамо. Просто ти много ми липсваше, а две седмици са прекалено дълъг срок.

— Престани да ми се подиграваш! — каза тя с усмивка. — Обикновено ти се моля да дойдеш да ме видиш. Недостоен син!

— Истината е, че освен удоволствието да ви видя, теб и Юго, връщането ми в Париж се дължи именно на обучението ми в Италия. Представи си, че тук се намирал изключително рядък документ за живота на Леонардо да Винчи, който липсва във флорентинската библиотека. Всъщност единственият екземпляр от него е бил откраднат и именно заради мен кражбата беше разкрита.

— В такъв случай, преди да се впуснеш пак в своите приключения, ще опиташ от моите раци със специален сос. Спомням си колко ги обичаше, когато ходехме на почивка в Балтимор. Хайде, оправи си багажа и ела да хапнеш.

След петнадесетина минути пристигна и Юго. Той беше облечен с измачкана памучна фланелка и джинси. Двадесет и три годишен, много добре сложен, Юго беше висок метър и осемдесет — десетина сантиметра повече от мен — и имаше яки плещи на спортист. Вечно разрошените му кестеняви коси обграждаха красиво лице, надарено с мощна челюст и полегати скули. При вида му не можех да скрия чувството си на отчаяние. Юго имаше не само типичната външност на спасител от плажа, но и физиката на сваляч, която ми липсваше, а интелигентността и чувството му за хумор бяха необикновени.