Марк Сенклер - Конспирация Да Винчи

Рано сутринта на следващия ден се упътих към центъра на Флоренция, към монументалния комплекс „Сан Лоренцо“, световноизвестен с намиращия се в него погребален параклис на Медичите, изваян от Микеланджело. Двата метоха, опасани от нежни аркади, излъчват очарование, достойно за стиховете на Вергилий. След като заобиколих група калифорнийски туристи, поех нагоре по забутаната стълба, водеща към първия етаж на зданието, където се намира входът на Лаврентинската библиотека. В нея се съхраняват всички стари ръкописи, събирани през вековете от фамилията Медичи.

Богатството на библиотеката се обяснява както с неимоверните финансови възможности на тази фамилия от меценати, така и с превратностите на църковната дипломация и войната. По време на флорентинския събор през 1439 г. враждуващите църкви сестри на Изтока и Запада постигнали забележително сдобряване. Но това ново съгласие не просъществувало дълго поради превземането на Константинопол от турците. Падането на Източната Римска империя предизвикало бягството на много философи, мислители и църковни дейци, които най-естествено потърсили убежище у онези, с които се били свързали по време на флорентинския събор няколко години по-рано. Именно така хиляди изключително ценни ръкописи, датиращи от древна Гърция, попаднали в библиотеката на Медичите, която се превърнала в европейско светилище на античната литература. Освен творбите с философски и религиозен характер тук се намират редки ръкописи по езотеризъм, херметизъм, алхимия и кабала… Върху тях разисквали членовете на Неоплатоничната академия на Козимо де Медичи, към която принадлежали Леонардо, Микеланджело и по-късно Рафаело.

За проекта на сградата, предназначена да съхранява тези хиляди книги, Медичите се обърнали към самия Микеланджело. Флорентинският майстор начертал забележителен входен вестибюл към читалнята, използвайки мотиви от колони, изсечени в самата структура на стените. Подобно новаторство било невиждано дотогава, включително по време на античността. Стените изглеждали сякаш са подвижни. В същото антре се помещавало широко стълбище, което създавало странно чувство — като че се опитваш да се изкачваш по течението на планински поток, а водата непрекъснато се стреми да те повлече надолу. Дали творецът не е искал да символизира постоянното усилие, необходимо за достигане до Познанието?

След като изкачих дългите стъпала на стълбището, влязох в читалнята, чиито под и таван са украсени с чудесни ламперии от инкрустирано дърво, наподобяващи две огледала, обърнати едно срещу друго. Входът на хранилището се охраняваше от един библиотекар с бледо като восък лице, надхвърлил петдесетте. С премерен жест той повдигна малките си очила за късогледство и насочи към мен подозрителен поглед. Очевидно ме вземаше за заблуден турист, навлязъл в свещените лаврентински земи, и това никак не му харесваше. За да го успокоя, представих му студентската си карта от „И Тати“, която ми даваше право да посещавам всички италиански библиотеки. Той я разгледа с мълчаливо одобрение и ме удостои с леко кимване на главата.

— Бонджорно, синьоре. Търся ръкопис, който би трябвало да се намира в Лаврентинската библиотека. Може ли да ми помогнете?

— За какъв ръкопис става дума? — отвърна той, все още изпълнен с подозрение.

— Ето — става дума за творба на Джорджо Вазари, озаглавена „Леонардо и алхимията“.

— Трябва да проверим в отдела за ръкописи. Най-напред да видим дали наистина разполагаме с книгата и под каква сигнатура. Седнете в залата. Ще ви предупредя веднага след като получим отговор.

Бях много възбуден от мисълта, че скоро ще държа в ръце непубликувано произведение за творчеството на Да Винчи, и то написано от великия Вазари. Същевременно бях изпълнен с доверие и вътрешен покой. Спокойната атмосфера на Лаврентинската библиотека ми харесваше и бях взел със себе си необходимото за работа по дисертацията ми, в случай че чакането продължи по-дълго.

Мина час. Библиотекарят се върна със загрижен вид. Очевидно нещо го тревожеше. Съобщи ми, че ръкописът действително е описан във фонда на библиотеката, но никой не успява да го открие. Малко по-късно стана ясно, че ръкописът е бил откраднат. Библиотекарят, видимо разстроен от новината, се обади на карабинерите, които странно защо незабавно се отзоваха на повикването. Понеже все още се намирах в голямата зала и продължавах да чета своите работи (все още се надявах, че ръкописът на Вазари в края на краищата ще бъде открит), двамата карабинери, опасани с бели кожени колани и обути в лъскави ботуши, поискаха да ме разпитат. „Рутинна проверка“, обясниха те. Не виждах причина да не се отзова. Двамата полицаи искаха да знаят на какво прилича задигнатата книга. Отговорих им, че никога не съм я виждал и нямам никаква представа. Когато се опитаха да разберат по каква точно причина се интересувам от този ръкопис, признах, че пиша дисертация за Леонардо да Винчи, но не знаех, че подобна дейност попада под ударите на италианските закони. Библиотекарят ми се притече на помощ, обяснявайки им, че нямам нищо общо с тази работа, и те накрая ме оставиха на мира.