Марк Сенклер - Конспирация Да Винчи

Разочарован от развитието на събитията, аз се върнах в „И Тати“, като не преставах да мисля за случилото се. Кражбата на ръкописа вероятно беше дело на някой изключително безпардонен колекционер. Може би поръчкова кражба? Или пък някой го беше задигнал с цел по-късно да го продаде? На антикварния пазар на художествени произведения екземплярът вероятно струваше десетки хиляди долари.

След като не фигурираше в базата данни на фондация „Беренсън“, книгата очевидно никога не е била издавана. Нямах никаква представа къде може да се намират двата други оригинални екземпляра. Фабрицио Дини не уточняваше възможното им местонахождение, а освен това от времето на написването им бяха изтекли близо три века.

Три дни по-късно след вечеря бях седнал да пия чай в голямата зала на партера. Другите „приятели“ от вилата се бяха отдали на собствените си занимания, а аз спокойно дочитах „Шифърът на Леонардо“. Една доста възрастна дама, елегантно облечена, влезе в стаята с голяма чаша кафе в ръката. По нейното кръгловато и предразполагащо лице възрастта беше очертала белезите на необичаен грим — бръчките й следваха крайчетата на устните и очите й. Баща ми обичаше да казва, че след определена възраст всичките ни грехове се изписват на лицето ни. В чертите на тази жена, огрени от сини, блестящи от интелигентност очи, личеше само добронамереност и прекрасно настроение. Беше американка и се казваше Сюзън Кънингам. Името й не ми беше съвсем непознато; спомних си, че го бях прочел няколко пъти в брошурата „Писма от Флоренция“, издавана от „И Тати“. Кънингам беше призната специалистка по история на изкуството, авторка на многобройни произведения за Ренесанса.

— „И Тати“ е обезлюдена откъм татисти? Какво става тази вечер?

— Мисля, че се готви „фиеста“ тази вечер във Фиезоле.

— А вие защо сте тук? Изглеждате ми твърде млад, за да се лишите от тосканска „фиеста“.

— Вероятно ще отида да погледам малко по-късно.

— Надявам се, че ще го сторите — отвърна тя с широка усмивка. — В противен случай ще трябва да намерите утешение, като правите компания на една стара клюкарка. Желая ви по-приятна вечер.

— Ни най-малко, за мен е чест да се срещна с вас.

След това й се представих, а тя реагира по особен начин, като няколко пъти повтори името ми:

— Сет Тевно… колко интересно…

И за миг остана замислена.

— Много хубаво име — промълви тя най-сетне. — Знаете ли смисъла му?

— Не знаех, че името ми има някакъв особен смисъл — отговорих аз с известно учудване. — Избрал го е баща ми, само това знам.

— Американец ли е баща ви?

— Не, той беше французин. Почина преди осем години. Майка ми е родом от Балтимор.

— Много съжалявам за баща ви. Ужасно трудно ще да е било за вас да го загубите на толкова крехка възраст.

По втренченото изражение на очите или особената интонация на гласа й разбрах, че тя е преживяла подобно изпитание. В очакване на отговор тя запази мълчание.

— Да. Трудно беше за нас всички — отвърнах аз. — Баща ми беше пристрастен към работата си и е голямо чувство за хумор. Беше щедър човек, изпълнен с позитивно отношение към живота. Благодарение на него се насочих към изкуствознанието.

— Казахте, че името ви е било избрано от баща ви.

— Така е. Майка ми го намираше малко странно.

— Баща ви сигурно е бил изключително ерудиран човек. Това име съдържа много значения.

След което тя забеляза „Шифърът на Леонардо“, който държех в ръка, и смени темата.

— Виждам, че четете тази забавна книга — каза тя. — Знаете ли, че това не е само обикновен роман?

— Искате да кажете, че написаното в нея е истина? Теорията, според която църквата е криела векове наред женитбата между Исус и Мария Магдалина, че от техния брак се е родило момиче…

— Не, не това исках да кажа. Но „Шифърът на Леонардо“ е твърде загадъчна книга… В нея истината и неистината много ловко са примесени. Книгата на Дан Браун е може би само димна завеса…

— Право да си кажа, никога не съм си задавал въпроса.

— Не намирате ли странен начина, по който „Шифърът на Леонардо“ завоюва тъй широк успех? Как един интересен трилър се превърна в обществен феномен от световен мащаб…

Седнала кротко до мен, Сюзън Кънингам се усмихваше, като си играеше с един молив. Пръстите й бяха тънки като алабастрови пръчки. Докато я съзерцавах, си мислех, че на младини ще да е била твърде привлекателна жена. От миналата й красота беше останало очарование и жизненост, на които много млади жени можеха да завидят. Но не знаех какво да мисля по повод забележката й за „Шифърът на Леонардо“. Романът на Дан Браун действително беше завоювал феноменален и необясним успех по думите на издателите и самия му автор. Сигурното е, че разказва по развлекателен начин една вълнуваща история.