Марко Семов - За Япония — като за Япония

В Япония рогът на изобилието се е изсипал не само във всеки магазин, ами и направо на улицата. Никой не пази от крадци тези магазини на открито, никой не ти пречи да пробваш стоката, да връщаш, да мериш, да избираш. И никъде не видях скрити монитори, никъде не видях някой някого да проверява като какво, аджеба, има в пазарската му чанта? Откровено казано, не повярвах чак на такава доверчивост към човека. Кой ги знае тия майстори на микромониторчета — къде в копчетата на продавачките са ги скрили и те дебнат, а ти си мислиш, че никой не те вижда какво правиш… Попитах наши българи, живели доста години в Япония. „Няма — казват. — Япония не наблюдава с монитори магазините си, Япония не проявява никакво недоверие към клиентите си, а и японците не проявяват никаква склонност към дребните, кокошкарските кражби.“

Не зная как се нарича това. Възпитание ли, страх ли, традиция ли, култура ли? Какво точно и как се нарича — друг вероятно някой божи ден ще каже. Едно е ясно — в Япония не крадат. Поне на дребно, поне в магазините и по улицата… Онова голямото, едрото, комбинацията, мафията, подкупът — за него знаем, за него сме прочели тук-таме, него и вестниците не го пропущат. И то съвсем не е само японско.

Лашкайки се насам-нататък из тая невероятна част на подземно Токио, по едно време се озовахме в един чудно измислен магазин, наречен „Стоте йени“. Ако на български език трябва да остойностим тия сто йени, трябва да кажем „Магазин един лев“. Всички стоки, които се продават вътре, струват само сто йени. Ни повече, ни по-малко. Влизаш, виждаш ножче — ако ти хареса, вземаш го, броиш сто йени; виждаш приборче за домакинството — вземаш го — и то струва толкова. Не всичко, разбира се, е от най-високо качество, но тия сто йени пък да не са кой знае каква пара̀? Това е един истински народен тип магазин, по-скоро магазин за такива като нас — с много мераци и с малко пари. И „промишлен отдел“ си има, и с отдел за хранителни стоки. Дояде ти се шунка — в пакетчето е поставена толкова, колкото покриват твоите сто йени. Дояде ти се някакво друго месо, толкова е резнато и от него — за сто йени. Сирене, хляб, кашкавал, кренвирши. Опростена търговия, опростени отношения. Вземаш от всичко, което ти трябва. И от онова вземаш, което не ти трябва толкова, защото стоте йени мамят. Минаваш накрая край касата; отварящ торбичката с покупките, „Елката“ играе — излизаш…

Нима ние не можем да открием един такъв магазин: „Един лев“? Или ако един лев ни се види твърде малко, да го кръстим магазин „Два лева“. Как мами тая малка първоначална цена и как хубаво ти отупва джобовете, като излезеш и се окаже, че стоте йени са станали на бърза ръка хиляда или две хиляди. Ако беше жив Луи дьо Фюнес и беше посетил този магазин, сигурно, възхитен от простотата и гениалната сметка на японския продавач или собственик, щеше да се чукне по главата…

Толкова наши делегации обиколиха Япония, толкова търговски деец повлече куфар нататък и обратно, защо барем един не се чукна по главата?… Всички търсят чудото на Япония, всички питат в какво е чудото на Япония. В какво е — в добре измислени, в добре преценени малки работи, които правят голямата Япония…

Дълго се мотаем из този магазин. Губим се, пак се намираме, отново се попиляваме между стифовете. Никой не те следи, вземай си ножчета за бръснене, батерийки за електронни часовници, че даже и часовници по сто йени има, и от тях можеш да си вземеш. Колегата накупи десетина и се готви да ми ги увие в едно пакетче, съответно адресирани, да ги пренеса в България. Такива стотина да занесеш в Битака на Димитровград, о що парк ще се хванеш… Ученически прибори, пергели, тетрадки, моливи, химикалки, стоката е евтина и доста прилична за цената си. Не бих казал, че в този магазин беще пълно с японци. По-скоро пълно беше с европейци — дошли набързо и най-важното — евтино, да понапълнят големите куфари, които ще помъкнат след година-две, като им дойде времето да се връщат в своите страни…

И моята торбичка също се понапълни. Мо̀ре, и аз не си поплювам, каквото и да говоря за другите — прилична стока е това, без пари стока е. Къде и кой ще ти даде така на сметка да хвърляш в найлоновата торба? Знаят си нашите българи кое колко струва и къде да го намерят. В това отношение не можеш никога излъга един българин. Пък ако ще той и дипломат да е. Нейсе, да не я отварям тая тема за българина в чужбина…

Колкото и да обикалях магазина, колкото и да вчетворявах очите си, трябваше да излизаме. Пак се загубихме — пак се търсим. Не „Стоте йени“ трябва да се нарича този магазин, а „Стоте изгубени българи“. Един от нас като се появи, окаже се, че точно сега другият е открил нещо интересно за тези никакви сто йени. „А че що и аз да не си купя?“ — рече другият и той потъне. Търсихме тъй, що търсихме, най-после изсипах пред момчето на касата каквото бях събрал в торбичката. Той не взе да смята и да събира — а само преброи покупките, умножи ги по сто и взе парата. Моите простички и евтини сто йени бяха станали десет хиляди. Преболя ме, като видях какво струва собствената ми лакомия, пребелях, докато извадих банкнотата…