Марко Семов: За Япония — като за Япония

— Добре, Хага сан, обещал си, обещал. Токио е това, малко ли нещо може да се случи на човек в Токио, ти си на конференция, не може ли тя да продължи още един ден?…

Хага сан имаше навик, когато показва голямо учудване, да вдига веждата си и да издава съответен звук на изненада. Когато пък изненадата му беше прекалено голяма, веждата му ставаше като гръбнака на котка, която е помирисела валериан… Още малко и ще се отскубне от мястото си веждата му…

— Но това е невъзможно — дивеше се Хага сан, — аз съм обещал…

— Хага сан, много ни е приятно, не разваляй вечерта!…

— Но аз съм обещал! — веждата продължаваше да увеличава дъгата си…

— Ще отидем в Шибути — каза колегата, — зная едно чудесно заведение.

— О, йе — каза Хага сан, — пътят ми минава там, ще ви оставя. Ще ми бъде много приятно да бъдем още няколко минути заедно.

— Не бе, Хага сан, заедно до края! — поомекнал от сакето упорствуваше колегата. — Ако си освободил хотела, ще спим у дома. Жена ми ще се зарадва.

Мила, много мила, е съпругата му. Но коя жена толкова ще прималее от радост, ако ни види в два или три през нощта пресни-росни да нахълтаме в съня й и да я караме да ни обслужва и налива уиски, да пренася лед и фъстъци…

Не, тази идея, не стана за примамка… Нито уискито и фъстъците, нито разкошния апарнамент на Иван, нито неговото заведение в Шибути…

— Хага сан, кажи цената, на която можем да те отклоним тази нощ от решението ти да се върнеш?…

Хага сан не отвърна. Той погледна часовника си, погледна навън. Фарове на кола бавно опряха в съседната стена. Таксито, което Хага сан си беше поръчал за дванадесет, беше вече тук… Нямаше начин, Хага сан беше направил всичко, което неговото чувство за дисциплина беше му позволило. Пил беше, чакал беше до последния влак, платил беше големи сметки тая вечер, но пред него имаше нещо много по-важно от всичко това — то беше работата. Обещанието, престижът на клиниката, неговото собстено име…

Хага сан стана. Кога и как беше уредил сметката с Танака — не разбрах.

— Вие — каза той — можете да останете, докато искате. Танака — и той се усмихна — е на ваше разположение…

Мил, сладък Хага сан. Няма да останем без теб. Тук беше хубаво с теб. Тук беше интересно с теб. Отидеш ли си, ние няма да бъдем нищо повече от двама туристи, случайно закъснели в една малка и празна вече японска кръчмичка…

Прегърнахме се с Хага сан. Благодарихме му. Целунахме се. Мъжки, сърдечно. Хага сан влезна в таксито. Танака го изпрати до вратата, извади ръце изпод престилката и също помаха. Фаровете опипаха внимателно тясната уличка и издърпаха колата. Ние тръгнахме пеш. Простихме се с усмихната и добра Танака, Иван пак й обеща да дойде, аз мълчах и нищо не обещавах, защото човек с броени дни и броени пари няма какво толкова да обещава. Единственото, което си обещах обаче, беше да запомня завинаги Танака…

Хубава е японската есен. Неочаквано хубава. Ние много обичаме своята българска есен и поради това не ни се вярва, че тя и другаде може да е такава. А есента в Токио не отстъпва — държи се със зъби и нокти и казва: не съм, не съм по-долу от вашата българска есен.

Никога не ми е минавало през ума да сравнявам една ноемврийска привечер или сутрин с жена. И в морето съм се къпал, тихо покрай плажовете, укротило се. И в полупразния „Трифон зарезан“ съм влизал, и в нощен бар, — и хубаво ми е било, и тъжно, но да сравня есента с жена, това не ми е минавало през ума…

А тия топли ноемврийски дни в Токио — със слънце, с чист въздух, малко сертлисан със студенко, докато се вдигне слънцето, та те загали, та те отопли, та те отпусне — тая именно есен ми заприличва на японка — нежна, гальовна, слънчева и тиха… Хората са облечени все още много леко, със своите сини сака, със своите светли панталони — без шапки, без горни дрехи, до късно нощем, докато има хора, докато има страсти, докато има живот, с всичкото — и с доброто, и с лошото, което носи.

В такъв един мек съботен следобед тръгнахме из квартала Акихабара.

Няколко часа ще прекараме тук, в този район на лудата, фантастична техника. Акихабара е специализиран в електрониката. Той е „раят“ на Япония, върхът й. Магазин до магазин са се надиплили. Не обезателно нови, не обезателно супермодерни, това не е Манхатън, където лъскавото и новото ще ти извадят очите. Това е старата част на Токио. Уморена част, ако щете, поизносена вече. Магазините не са от мрамор, стъкло и алуминий — те са добри, стари магазини, големи, широки, с вътрешни стълби от дърво. Ала това, с което са напълнени рафтовете им, то не е старо, то е турено тук да ти вземе очите, па после и главата… Земляк един ме развеждаше този ден защото търсеше някаква стереоуредба за своя син, та пътят в този прочут квартал беше общ. Такива стереоуредби има колкото щеш и където щеш в Япония. Може би точно защото много ги имаше и всякакви, той се колебаеше коя да купи и избираше ту една, ту друга. Усмихнати, японците сваляха, монтираха, включваха, изключваха, разнасяха се мелодии, появяваха се образи, монитори с различна големина оживяваха по тавана, по ъгли, с цветове и гами от тъмнолилаво до не знам какво зелено — нито имам толкова думи, нито толкова понятия за цветове, за да мога да опиша това изобилие от цветове и разцветки. Богатство от цветове, по-силно от което е само природата. Не зная Дечко Узунов и Светлин Русев ходили ли са в Акихабара, гледали ли са всичките тези цветове, които японската телевизионна техника може да им покаже, но ако не са — предстои им да си проверят окото, науката от академията да си проверят. Не ми се говори за японските цветни телевизори, за тия видиомагнетофони и всякакви електронни прибори. Нито думите ми стигат, нито знанията ми стигат, нито пък мерак имам. Докато обикаляхме квартала, голям колкото четирите части на „Младост“ и от един магазин влизахме в друг, по едно време загубих чувството, че това са отделни магазани, че това са отделни собственици. Цялата тази земя ми се видя парцелирана на монитори и екрани — малки и големи, пакетирана в слушалки, направени да подслушваш планетата — какво си говори и защо. Десетки не, стотици видове електронни машини от размера на една пластинка или кибритена кутийка до сложната апаратура за водене на най-страшни финансови сметки. Всичко наредено, надръстено и ти се уплашваш дали си жив, дали си истински или тази супертехника те е превърнала в част от себе си, пуснала те е тук да те плете в пипалата си, както паякът лови жертвите си, и да ти изпие човещината — та да те превърне в бяло мишле, с което тя да продължи опитити си. Нещо в мене опустя, опразни се. Увиснаха ръцете и краката ми, увисна празна и душата ми. Около мене сновяха стотици такива японци и европейци, какви ли не, откъде ли не, потънали в огледалата на мониторите, цъфнали в щастлива усмивка — видели се и те в монитор. За какво се радвате, на какво се смеете, идва ми да извикам. Но меракът на човека да се уплита в жици и напъхва в кинескопи, да се види звезда, не е от вчера и няма да е до утре. И да извикам, и да изкрещя, тия тук няма да ме чуят, няма да ме разберат. И моят човек, не се умори да се мъкне от един супермагазин във втори още по-супер, от него в трети — най-супер, аз се влача след него — уморен и толкова угнетен от всичко това, което съм видял. Чувството ми, че съм човек, който може да ходи със собствените си крака, постепенно ме напуща и аз се усещам вече някаква част от монитор. Усещам се прочетен, пронизан от тия електронни очи, които ме гледат, цъкат и преценяват отвсякъде. Хваща ме стах, ужас ме обзема и аз правя опит да се измъкна, да изляза, но колегата още не си е избрал покупката. А и да изляза, къде ще ида — вън е същото, магазин до магазин, жица до жица, монитор до монитор. И тия ненаситни хора, които все купуват, които все броят пари, за да имат най-новото най-скъпото, те мислят ли, че вече няма къде да избягаш — че тая техника едно ще им дава, друго ще им взема, както е взела на този квартал човещината, пейките, спокойствието на улицата.