Марко Семов - За Япония — като за Япония

Махам с ръка и казвам на моя търговец, че ще го чакам отвън. Сядам на една ограда, отпускам се и затварям очи. Ала и през затвореното око тая технизирана Япония напира, и илюзийката, че малко спокойствие ще намеря, като си затворя очите, бързо се изпарява. Чувството, че съм спънат отвсякъде, заплетен в тия жици и опакован в кутии, става страшно и аз разбирам, че и да искам вече да избягам — няма накъде.

Ами човечеството, ако поиска да избяга някой ден, няма ли вече да е късно? Никога така не ми е ставало мило и скъпо за България, за моята мера Маринска, за реката, в която мога да потопя крака, за една селска пейка, на която мога да затворя очи и да задремя, без да ми се привижда цялата тази уплетена в телове и мрежи, покрита с кинескопи Япония. И да се почувствувам отново човек когото слънцето огрява, носът му диша чистия въздух на планината и под краката си, боси и оставени да си починат, той още усеща как диша земята…

Колегата е намерил, каквото е търсил — идва, нарамил една голяма кутия, спира такси, подава му адреса, плаща му да откара, където трябва кутията, и ме пита:

— Ти какво, нещо се вкисна. Тук българите като дойдат, полудяват от възторг.

— И аз комай полудях — отвръщам му…

Вървим и постепенно се измъкваме от Акихабара… По-точно не се измъкваме, а се вмъкваме. Само че не навътре, в този уплетен град, ами надолу, в подземията. За да видя едно друго Токио, едно допълнително Токио, едно ново Токио, за което не съм и подозирал, че го има. А то си е наистина един друг град, един голям, нов град на един етаж, че и на два, и на три. Слизаш надолу и пак те излапват магазини, пак ресторанти, пак кафенета, пак сладкарнички. И ти се отпускаш в първата от тях, направена вече за хора, сядаш, поръчваш си кафе и почиваш. Наоколо седят и такива като тебе от бялата раса, и японци. И те май си почиват. Тук е вече добре, тук е съвсем друго. Тук няма бързане. Тук няма жици за такива със слаби нерви като мене, а наоколо цветя, зеленина, саксии, колкото щеш. Тук е много повече Европа. Кафето си е нашенско, момиченцето — млада японка, която ти го поднася, ти връща чувството, че си при живи хора, нормални. Ти пиеш кафе на малки, пестеливи глътки, имаш чувството, че това е истинският ти живот, че си се спасил от някакъв кошмар и сега не можеш да се нарадваш на освобождението си…

Прости ми, Акихабара, за думите. Всякакво оплитане на човека в техническа изобретателност до такава степен, всякакво опримчване, всякакво довеждане до робство ми прилича на своеобразен концентрационен лагер. А тук, в тая уютна сладкарничка, има въздух, има хора, които не бързат, които не се пазарят, които отпиват глътка по глътка живот и го плащат на излизане от малкото кафене — една истинска цветна градина. Колко хубаво, колко човешко е тук?…

Излизаме. И пак магазини. Подредени, красиви, господствуващи над човека магазини с малко хора и с много стока в тях. Япония не можеш да я хванеш, че няма всичко, което може да ти мине през ума да си купиш. Не можеш да хванеш и японеца в състояние на раздвоеност: да ти намери ли сега това, което търсиш или да ти каже, че го няма. Това „нямам“ в Япония няма да го чуете. Дори да го нямат, дори и да не са я чували тази стока, те друго ще кажат. Най-висша гримаса на съжаление ще нарисува слисаното японско лице, най-съвършена маска на загриженост ще сложи японецът и ще ти каже:

— О, господине, току-що свършихме стоката! Утре може би ще имаме. Минете утре! — Пък ако минете утре и не ви познаят, че сте същият, отговорът ще бъде пак такъв: „Току-що свършихме.“

Ако ви познаят, тогава ще кажат друго:

— Още нямаме, господине. До няколко дни се надявяме да получим. — И цяла върволица най-извинителни словосъчетания, и водопади от радост, че такава особа като тебе е сподобила магазина с присъствието си. И ти ще се почувствуваш за кой ли път най-скъпоценното нещо, което се е мернало през последните сто години на тия изумителни японски острови…

Подземия, подземия — чисти, подредени, няма фас хвърлен по улицата, няма хартийка смачкана. Това всъщност не са улици в точния, европейски смисъл на думата, по тях няма асфалт, няма паваж, няма прах или кал, засъхнала в края на улицата. Тук камиони не вървят, тук „хонди“ и „судзуки“ не влизат, тук е само за хора и за асансьори. Улиците са постлани с мокет. И на мокет да хвърлиш цигара — не върви. Има пепелници, има място за пушене, има място за гасене на цигарите. И все пак видях фасове, хвърлени на мокета. Досещате се кой може да свърши тая работа — само ние, свободолюбивите европейци.