Дж. Селинджър - Теди

— Не, не е истина — подчерта Теди. — Аз им посочих места и дати, при които трябва много, много да внимават. Посочих им и някои мерки, които може би няма да е зле да вземат. Но друго не съм казвал. Не съм казвал, че този или онзи го очаква неизбежна смърт еди-кога си. — Той отново извади кърпата си и се избърса. Никълсън чакаше и го наблюдаваше. — А на професор Пийт въобще не съм казал такова нещо. Преди всичко той не се опитваше да ме обърка с разни въпроси като другите. Аз му казах, че след януари не бива да остава повече преподавател — това беше всичко. — Теди се намести назад и млъкна за секунда. — А останалите професори фактически ме насилиха да им кажа някои неща. След като вече бяхме свършили с разговора и записа, те си пушеха цигарите и съвсем се вдетеняваха. Беше станало вече доста късно.

— Но не си казвал на Уолтън или на Ларсън кога и къде ще настъпи смъртта им? — настоя пак Никълсън.

— Не, не съм — отвърна решително Теди. — Аз изобщо нищо не бих им казал, но те все се въртяха около този въпрос и настояваха. Всъщност професор Уолтън го подхвана. Той каза, че много му се искало да знае кога ще умре, за да можел да си разпредели работата и да използва по-рационално времето си и тям подобни. И тогава всички се хванаха за това и… Е, аз им казах някои работи.

Никълсън мълчеше.

— Но не съм им казвал кога точно ще умрат. Това е крайно неверен слух — продължи Теди. — Можех да им го кажа, но бях сигурен, че дълбоко в душите си те не искаха да го знаят. Макар да са преподавали по религия и философия, те все пак много се страхуват от смъртта. — Теди се поизправи и млъкна за малко. — Това е толкова глупаво. Защото човек само трябва да измъкне душата си от тялото. Боже мой, всеки го е правил хиляди и хиляди пъти. Това, че не си спомнят, още не значи, че не са го правили. Толкова е глупаво да се боят…

— Може би си прав — каза Никълсън. — Но си остава логичният факт, че независимо колко разумно…

— Толкова е глупаво — повтори Теди. — Ето например след пет минути аз имам урок по плуване. Ще сляза долу при басейна и може да се окаже, че в него няма вода. Може би тъкмо днес сменят водата, да речем. И нима е невъзможно да се случи следното: пристъпвам аз до самия край на басейна, за да погледна дъното, а в този момент идва сестра ми и ме блъска. Счупвам си черепа и умирам още в същата секунда. — Теди погледна Никълсън. — Това е напълно възможно — продължи той. — Сестра ми е само на шест години, тя не е приемала човешки образ в течение на много свои съществувания, а и не ме обича особено. Така че това може да се случи. Е, и какво толкова трагично има в това? Искам да кажа, защо трябва да се бои човек? Аз просто ще съм направил нещо, което се е очаквало да направя, и толкоз.

Никълсън подсмъркна леко.

— От твое гледище това може да не е трагедия, но за майка ти и баща ти положително ще бъде много, много тъжна случка — каза той. — Помислял ли си някога за това?

— Да, разбира се — отвърна Теди. — Но то е, защото те за всяко нещо имат име и във всяко нещо влагат чувства. — Той все още държеше ръцете си, пъхнати под краката. Сега ги извади, опря ги на облегалките и погледна Никълсън. — Нали познавате Свен? Човека, който се грижи, за спортния салон. — Той почака, докато Никълсън кимна утвърдително. — Добре, ако Свен е сънувал нощес, че кучето му е умряло, той е спал много неспокойно, защото много обича кучето си. Но когато се е събудил сутринта, видял че всичко е в ред. Тогава е разбрал, че това е било само сън.

Никълсън кимна.

— Каква ти е мисълта по-точно?

— Мисълта ми е, че ако кучето наистина беше умряло, положението би било съвсем същото. Само че Свен няма да го разбере. Искам да кажа, че ще се събуди чак когато самият той умре.

Никълсън, замислен за нещо, разтри здраво врата си с дясната ръка. Лявата с незапалена цигара, между пръстите лежеше неподвижна на облегалката и изглеждаше необикновено бяла под ослепителните слънчеви лъчи — сякаш не беше органична материя.

Теди скочи изведнъж.

— Съжалявам, но трябва да вървя вече — каза той, приседна внимателно на самия край на шезлонга и си натъпка фланелката в панталоните. — До започването на урока по плуване ми остава не повече от минута и половина — каза той. — А басейнът е чак долу на палуба Е.

— Може ли да попитам защо си казал на професор Пийт, че трябва да прекъсне преподавателската си дейност от началото на годината? — запита рязко Никълсън. — Познавам Боб Пийт, затова се интересувам.

Теди затегна колана си.