Дж. Селинджър - Теди

Никълсън го наблюдаваше много внимателно.

— В последния запис, струва ми се, казваш, че си бил шестгодишен, когато ти се е случило нещо тайнствено. Така ли е?

— Бях шестгодишен, когато разбрах, че всичко е бог, и косата ми се изправи — каза Теди. — Спомням си, че беше неделя. Сестра ми — тя тогава беше съвсем мъничка — пиеше млякото си и изведнъж аз разбрах, че тя е бог и млякото е бог. И ми стана ясно, че тя налива бог в бог, ако разбирате какво искам да кажа.

Никълсън не отговори нищо.

— Но аз можех да излизам от измеренията си доста често още като четиригодишен — допълни след малко Теди. — Не винаги, но доста често.

Никълсън кимна.

— Значи, можел си да правиш това?

— Да — каза Теди. — Аз засягам този въпрос в записа от… Или може би е в другия запис, от април, не съм сигурен.

Никълсън отново си извади цигарите, но без да откъсва поглед от Теди.

— Как човек може да излезе от измеренията си? — попита той и се позасмя. — Погледнато най-елементарно, парче дърво си е парче дърво. То има дължина, ширина…

— Не, тъкмо тук грешите — отвърна Теди. — Всички мислят — просто така им се струва, — че нещата свършват някъде. А не е така. Това именно се мъчех да обясня на професор Пийт. — Той се размърда в шезлонга, извади от джоба си отвратителна носна кърпа — една сива топка и си издуха носа. — Причината хората да си мислят, че нещата свършват някъде, е в това, че повечето хора просто не знаят как да гледат на нещата — продължи той. — Но това още не значи, че нещата имат измерения. — Той прибра носната си кърпа. — Бихте ли си вдигнали само за миг ръката? — помоли го Теди.

— Ръката ли? Защо?

— Така. Само за миг.

Никълсън вдигна дясната си ръка на два-три пръста над облегалката.

— Тази ли? — попита той.

Теди кимна.

— Какво е това? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? Това е моята ръка. Това е ръка.

— Откъде знаете? — попита Теди. — Вие знаете, че това се нарича ръка, но откъде сте сигурен, че наистина е ръка? Имате ли някакво доказателство за това?

Никълсън извади цигара от пакета и я запали.

— Откровено казано, това ми мирише на софистика от най-долна проба — каза той и пое дим. — Боже мой, това е ръка, защото е ръка. Преди всичко тя трябва да има някакво име, за да се различава от другите неща. Искам да кажа, че не може просто…

— Вие сте просто логичен — каза невъзмутимо Теди.

— Какво съм? — попита Никълсън прекалено учтиво.

— Логичен. Давате ми напълно редовен, интелигентен отговор. А аз исках да ви помогна. Питахте ме как излизам от измеренията си. Трябва да ви кажа, че когато правя това, не прибягвам до логиката. Логиката е първото нещо, от което трябва да се отървете.

Никълсън махна с ръка късче тютюн от езика си.

— Знаете ли Адам? — попита го Теди.

— Кого да знам?

— Адам от библията.

Никълсън се засмя.

— Не го познавам лично — каза сухо той.

Теди се подвоуми.

— Не ми се сърдете. Вие ми зададохте въпрос и аз се…

— Не ти се сърдя, бога ми.

— Добре — каза Теди. — Той седеше изтегнат на шезлонга, но главата му беше обърната към Никълсън. — Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина — за това се говори в библията. Знаете ли какво е имало в тази ябълка? Логика. Логика и разум. Само това е съдържала тя. Мисълта ми е, че ако искате да видите нещата такива, каквито действително са, трябва да повърнете тази ябълка. Повърнете ли я, тогава няма да ви смущават разни парчета дърво и други такива. Няма да мислите непрекъснато, че това свършва тука, онова тука и така нататък. И тогава ще разберете какво всъщност представлява вашата ръка — ако това ви интересува, разбира се. Схващате ли какво искам да кажа? Следите ли мисълта ми?

— Да — отговори накъсо Никълсън.

— Бедата е там — продължи Теди, — че повечето хора не желаят да видят нещата такива, каквито са. Те дори не желаят да престанат непрекъснато да се раждат и умират. Те непрекъснато искат нови тела вместо да кажат веднъж „край“ и да останат при бога, където наистина е много хубаво. — Той се замисли. — Никога не съм виждал такава сган от любители на ябълки — заключи той и завъртя глава.

В този миг един стюард с бяло сако, който обикаляше наоколо, се спря пред Теди и Никълсън и ги попита ще вземат ли по един бульон. Никълсън изобщо не му отговори, а Теди каза: „Не, благодаря“ и стюардът си отиде.

— Ако не ти се иска да обсъждаш този въпрос, не се чувствай задължен да го правиш — каза Никълсън внезапно и доста рязко. Той изтърси пепелта от цигарата си. — Но истина ли е, че си казал на цялата изследователска група на Лейдекър — на Уолтън, Пийт, Ларсън, двамата Самюъл и всички останали — къде, кога и как ще умрат? Истина ли е това или не? Ако не искаш, може и да не говорим за това, но в Бостън се носи слух…