Виктор Суворов - Аквариум

Дебеланите от опашката се ядосват, че съм бавен, напират към тезгяха. Онези, които вече са купили, пресмятат рестото настрана, връщат се пред тезгяха, крещят, заплашват ме с милицията. А дините са най-различни — и теглото им е различно, и цената и тя, а копейката не се дели на две. Спомних си думите на мъжете от събранието: сгрешиш ли, от джоба си ще плащаш на колхоза. А къде ти у мен мои пари? Нищо не става. Крясвам на тълпата, че затварям търговията. Само дето не ме разкъсаха. Дините ми наистина бяха добри.

А срещу мен в будката седи един стар евреин с космати бели вежди. Връзки за обувки продава. Гледа към мен, мръщи се, сякаш зъб го боли. Непоносимо е за него да гледа подобна търговия. Ту се обръща, ту вдига очи към небето, ту плюне на пода.

Сума време седя така, мъчи се. Не издържа. Затвори будчицата си, застана до мен и започна търговията. Аз му хвърлям дините, към които той посочва с дългия си костелив показалец и още докато вадя динята от купчината, той вече е хванал предишната във въздуха, премерил я е, подава я, получава парите, връща рестото и ми сочи с пръст към следващата, та дори и да се усмихне успява. Пък и посочва не към коя да е диня, а с разбиране: ту ме кара да се кача на върха на купчината, ту да подам най-отдолу, или да изтичам от другата страна, ту после — обратно отпред. А той все си се усмихва на всички. И на него всички му се усмихват. Всички го познават. Поздравяват го. „Благодаря, чичо Миша“, казват.

За един час се справи с цялата опашка. А купчината намаля наполовина. Едва се оправихме с опашката, той ми изсипа купчина пари: смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, тук-там и по петарка. Монетите в отделна купчинка подреди, за ресто да има.

— Ето — вика — печалбата ти. Сложи я в десния си джоб, достатъчно са да се разплатиш за днес с твоя колхоз. А всичко, дето спечелиш отсега нататък, слагай смело в левия джоб.

— Е, чичо Миша — казвам му — никога няма да те забравя.

— Това не е всичко — продължава. — Аз ти преподадох само практиката, а сега слушай теорията.

Донесе ми един лист хартия. Написа на него цените: 1 кг — 17 копейки, 2 кг — 34… и така до десет. Но не с килограмите, а с грамовете имах проблеми. Ето, че той и тях ги пише в отделна колонка: 50, 100, 150…

— Копейката на части не се дели, затова за 50 грама може нищо да не вземеш, а може — и цяла копейка. Правилно е и така, и така. За сто грама можеш да вземеш една копейка, а можеш — и две. От добрите хора вземай винаги минимума, а от нормалните — винаги максимума.

Бързо ми пише цените: 750 — минимум 12 копейки, максимум — 13.

— Как смятате толкова бързо, чичо Миша?

— Ами аз не смятам, аз просто знам цените.

— Дявол да го вземе — казвам, — ами цените се променят!

— Ей какво — вика — ако утре ти наредят да ги продаваш по 18 копейки, значи за 5 кг и 920 гр, например да вземеш минимум рубла и шест копейки, а максимум — рубла и осем копейки. Грамовете също трябва да се закръгляват по посока на минимума за добрия човек и максимума — за нормалния. На добрия човек давай хубава диня, а на нормалния — нормална.

Как да позная хубавата диня от нормалната — знам. Опашката на; хубавата диня е изсъхнала, а отстрани има жълто петно. Но как да различа добрите хора от обикновените? Ако го попитам, нали ще ми се изсмее. Въздъхнах, нали все някога ще трябва да проумея и… го попитах.

Той чак седна, като чу въпроса ми. Дълго въздиша, клати глава, на глупостта ми се чуди.

— Запомни жените от съседните къщи, които всеки ден купуват от теб. На тях им давай най-хубавите дини и по минимална цена. Не са много, но те ще ти разнасят славата, реклама ще ти правят, демек честен, точен и дините му са сладки. Те ще ти направят опашката. Застанат ли две-три край теб, значи още десетина ще се наредят след тях. Но те вече ще са еднократни купувачи. Та на тях им давай обикновените дини, по-лошите, а им вземай максимума. Разбра ли?

Картона с цените над главата ми намести. Отстрани не се вижда, но стига само да вдигна глава, сякаш смятам — и всички цени са пред мен.

Така търговията ми тръгна. Бързо и доходно. Добри са ми дините! Ох, добри са! Идвай, граби! След ден съседките-домакини започнаха да ме забелязват. Усмихват ми се. Аз им продавам дини по минималната цена — усмихвам се. На всички останали — по максималната, и също се усмихвам.

От един купувач — части от копейката, от следващия — също. Изведнъж разбрах израза, че пари при пари отиват. Не лъжех хората, просто закръглявах в моя полза частите от копейката, но в левия ми джоб се появиха смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, а понякога — и петарки.