Росен Стойнев - Ушите на желанието

Данданията продължи повече от час и се изнесе към селото. Като турска орда се нижеха — най-отпред баш твореца Кристо, след него, вместо зурни подтичваше редовия аскер, а най-отзад башибозука на работниците. Стигнаха кметството. На чардака му се показа чорбаджи — кмета. Изстреляните в упор джепане — въпроси го отхвърлиха назад и той се блъсна в табелата с надпис „Кметство“, но се залови за перилата, посвести и заотговаря:

— Реката е обща — поучаваше кмета. — Аз мога да забраня да се не пипа инвентара, ама водата как. Вярно изменили са коритото, ама до съд няма да се стига, че то срамно за вода на съд да се ходи. Равна е водата за всички. Еднакво жадните гърла милва и без разлика уютва риба в ляв или десен подмол, бряг дава на люде и живинка, че без вода и брегове нямаше да има, защото всеки бряг е минало на нечия вода.

И допълни пред втрещената тълпа:

— От водата сме изпълзели и пак там ще се върнем.

Журналистите се отърсиха от унеса на думите му, щракнаха няколко плахи снимки на Кристо и кмета, и се изнизаха с внезапността, с която бяха дошли, а откъм града се появиха камионите с провизии и след като всичко бе свалено, хората похапнаха, опънаха палатки по поречието, та заприлича то на вражи стан. Даже по-възрастните жители селски виждайки палатките се сетиха за разказите на баби и дядовци, а те от своите знаели, че подобен стан на същото място бил издигнат, кога неверниците на султан Мурад 1-ви поробвали селото. Та тогава погнали те три моми, излезли да берат омайниче, и притиснати от безчестието рипнали горки в Щукин вир и се самоудавили. На такива спомени се отдаваше селото, докато работниците зариваха канала, прокопан с надеждата за избавление на реката. Додето го затрупат взе да мръква. Сред полумрака повя ветрец и раздвижи астматичните дробове. Дръвчетата звъннаха с листа и приспаха клоните си. От към същия десен бряг се зачу дрънчене на чанове, което заплашително доближаваше. Замириса на пръч. Поучени от вчерашната битка, работниците се пръснаха стратегически във верига, уловиха се за ръце и подгониха стадото надоле, където реката все още открито ромонеше. Животните упорито се бутаха, напъваха към своето си място, но не можаха да сломят хорското упорство. Преминаха по надоле, запътени към спокойствието на незагърлените си кошари с натежало виме и уморено пресипнали хлопки. Между тях крачеше Раид помака и брътвеше сърдито, как дошли времена безсловесно по от дума да разбира нежели човек: „Щото ето ти им викаш, че тука живинката си е хвърлила пъпа и тука си иска и жажда утоли, и брод да прегази, а те, не, надоле викат. Ама така е, щото животинката е козинява отвънка, а човек е безвълнен, та козинясва изотвътре и така му обраства на душата дънцето, а с нея и думата тръгнала към небцето. А обраслата дума излязла веднъж хваща гората и броди юродива, и не стига тя до извивката на ухото“ — клатеше глава Раид помака.

Заприбираха се и стопаните от полето. Минаваха, поглеждаха сърдито, препсуваха под мустак, почесваха мишци и отминаваха. Само една малка част се спря и се изми там дето беше прегазил добитъка. Реката още не бе успяла да изглади следите от копита под ласките си. Към девет часа мъжете се събраха за пореден път. Сега зад кръчмата. Имаше някаква символика в промяната на местата за съвещание. Сякаш се търсеше най-доброто такова, за най-правилното решение. Не бяха бойки, като предните вечери. Бяха уморени, с пробити лица и вече не вярващи скули:

— Излишно е — започна Енчо кръчмаря — Те се не предават. Явно ушите на желанието им са по-големи. А аз що желание изжелах. Другите го загледаха неволно и се удивиха на ушите му — огромни, клепнали като на животно африканско, но малцина се сетиха за името на животното, а още по малко си спомниха, че Енчо си имаше същите уши по рождение.

— Не се издържа вече — оплака се той. — Не мога да спя нощем. Чувам как черна мравка тича, носейки яйцето си да го спаси от червена такава, как тичинка се отронва и се гуши под листец утробно, и как ледена шапка се топи на полюса. Прошепна:

— Но най-ме е страх да слушам как кръвта ми стърже стените на вените и отъняват те, и ме приближават до деня в който ще отдам и аз дължимото на пръстта.

Всички затаиха дъх:

— Смъртта ли? — преглътна Радул.

— Не — поклати глава Енчо и ушите му изплющяха по бузите. — Не тя, а вярата, че един живот е достатъчен.

— За какво?

— Да пребъдеш — отсече Енчо и присви уши във формата на убеденост.

Верю Матин на свой ред взе думата: