Росен Стойнев - Ушите на желанието

Изскубнаха по колче и бирнаха добитъка. Раид вдигна гега и я стовари слепешката. Някой изпищя на болка. Кристо се хвана за главата и забрътви на чуждоземски. Полицаят насмете с „ррр“ добитък и работници назад към полето, но човек и животно се буташе и ломеше по пътя си. Пъдаря кореше Раид, че не е отвел стадото по-надоле „ей там да ги беше натирил къмто Сечен камък да пият, ненапили се и те, като тебе“. „Къмто Сечен камък нали. Та да влезат в общинското сечище и после, айде глоби додето се не втелясам“ — оправдаваше се Раид.

— А и животно е това. — продължи — От де му е пътечката, там минава. С векове се тука пият вода и при дядо ми, бог да го прости и той да прости бога и при тате, та аз се намерих вековете да троша и от тях броени часове да правя. Понявга, като съм сам на полето и ме само тишината лае, си мисля, че човек е като кошара. Цял живот се си постила сеното на уюта, а все душата му спи на пръстения под на гърдите му. Ей го оня — посочи обезумелия Кристо — кой го знае какво биле метиляво е пасал, та е решил да повива реката, а вечер като се е прибирал в кошарата на съня си неутробно му е било, че всяка слава е като току що издоено мляко — пивко и мамещо, но те пресича от раз. Докато пъдаря и Раид помака се разправяха, останалата покъщнина от хора успя да напъди добитъка на петдесетина метра нагоре по течението, а след стадото пое и пастиря му все още мърморещ и ръкомахащ. Кристо огледа щетите. Не бяха значими — десетина метра изпокъсан плат, някое и друго строшено колче, но кой творец не понася от време на време поражения, особено от създания нямащи си хал-хабер от изкуство! Той нареди да се изреже съсипания плат и да се изхвърли.

— То, ако ви не трябва да… — заумилква му се полицаят — да го взема аз.

Кристо кимна.

Полицаят и пъдарят отвлякоха плячката на страни като вълци и я поделиха. Е, не мина и без сръдни.

След добитъка се заприбираха и обитателите селски от полето. Минаха като всеки път и се умиха на чешмата в Долна махала, а някои и на реката, там където я имаше и се запътиха къмто домовете си. Пътем хвърляха по едно око на работещите, които привършваха за днес и в гърдите им се наслояваше чувство, че са ограбени. Малката река изглеждаше заспала под булото си, но на селяните по им приличаше на мъртва. Някои от жените дори пребърсаха сълза издайница на горест, която преряза бузите им проправи, прилична на по-малка сестра на рекичката бразда и капна опитомена от гравитацията.

Прибраха се по домовете. Издоиха стоката, погалиха кучетата и котките, и мъжете се изнизаха към кръчмата.

Вечерта беше душна. Дори самата тя едва си поемаше въздух, ето защо мъжете излязоха от кръчмата приоблили длани в кръглостта на чашите и се скупчиха около пейката до кметството под знамето, висящо досущ изплезен кучешки език:

— Тия от дума не разбират — поде Верю Матин, — а талазите на желанието им ще погребат реката ни.

И разказа той намеренията на вдъхновителя на „блудното дело“, и остатъка от хора ахна.

Десет километра! За три месеца! Та за това време тяхната речица щеше да се задуши под натрапеното й облекло при тия горещини. Рибата щеше да се свари, мустакатите раци да почервенеят от бездомност, а камъните да се пръснат от жега. Трябваше да се направи нещо. Но какво?

— На първо време — обясни Верю — да се изгонят от къщите разквартируваните работници. При вас има ли! — огледа строго.

Вдигнаха се двайсетина ръце. Почти всички.

— Да се изпъдят — продължи — Да не им се дава храна, нека им уврат главите.

А като решителна мярка добави:

— А ние още тая нощ отиваме да си отвоюваме реката. Щом те не я оставят на мира, ще я преместим.

Пиха за новото начинание с дълга глътка след корав залък. Пиха, но не пяха, спазвайки тишината на конспирацията. Нощта се уплаши, като видя двадесетината решителни мъже да напущат селото. Не само се уплаши, но и придърпа луната зад облак за да я предпази, тя любопитна надзърташе с една страна преструвайки се на новолуние.

Когато нарамилите лопати и кирки мъже доближиха определеното място, се стъписаха първоначално от тлеещия в далечината фас на полицая пазещ абсурда, но стъписването трая кратко и те пристъпиха:

— Стой! Кой е? — изрева полицаят по скоро от уплах и свали пушката от рамо.

Ей, ние сме, бе, стига вика — отвърна Радул.

— Тю, що се не обаждате, бе. За една бройка сакатлък да стане, тю. Като бродници се мотаете наоколо — тюхкаше се полицая и палеше нова цигара. Заискрялата клечка за миг близна лицето му, полюбопитства, та отблясъка се разходи по скулите на множеството, писна нечута в мрака и отдала природата си угасна. Полицаят дръпна, пусна светулка, а след нея шапка дим: