Росен Русев - И настал день…

И е ден,
когато всички обичаме,
ден ухаещ на люляк,
на щастие,
лилавеещ и чист,
като моминско причастие.
Ухае на пролет,
усмивки,
на дни неизмислени,
на първи листенца ухае
на цвят от лилаво и бяло
поникнал между първи листа,
на дни от момини устни,
от задъхани чувства,
от любов и милувки,
тръпнещи длани,
мило очаквани,
попили любов
и първите мисли
на тръпнеща плът…
И е ден…
За любов.

И настал день,
когда все мы любим,
день, когда благоухает сирень
на счастье,
лиловая и чистая,
как причастие девы.
Благоухает весна,
улыбки,
дни немыслимые,
первые листочки
источают нежный аромат,
цветы лиловые и белые поникли
между первыми листьями,
дни девичьих губ
и чувств,
от которых задыхаешься,
любви и ласк,
трепещущих ладоней,
нежно ожидаемых,
впитавших любовь.
И первые мысли
о трепещущей плоти…
И настал день
для любви.

Спокойно и тихо,
с петна от жълтият нарцис
и първият цвят на зюмбюли
пъстрее пътеката.
Сиви облаци
покриват света,
редките капки
по плочките правят
малки мокри петна.
Вятър поклаща
напъпили клони,
нова трева зеленее по склона
погледнала първото слънце.
дарило с усмивка света.
Начало на пролет…

Спокойно и тихо,
пятнами жёлтого нарцисса
и первым цветком гиацинта
пестреет дорожка.
Серые облака
закрывают свет,
редкие капли
на плитах создают
маленькие мокрые пятна.
Ветер наклоняет
напоённые ветки,
новая трава зеленеет по склонам,
увидевшая первое солнце,
подаренное с улыбкой миру.
Начало весны…

Къщичката с покрива полузелен
от стари керемиди,
вратата дървена
и малкия прозорец —
спомени от детството,
дърветата встрани
разцъфнали, зелени
и ореха отляво…
Пътека със цветя
от двете и страни,
завършващи със два чимшира
и майка ми
как всеки ден полива.
Сега се връщам
в притихналата вечер,
поглеждам входната врата
и малкото прозорче,
но някак не е същото.
Пак тя е – къщата
със дървена врата
и малкия прозорец,
до нея цъфнали дървета,
пораснали и остарели,
но малката врата,
стои притворена и чака…
Няма кой да я отвори.

Домик с полузелёной крышей,
покрытой старой черепицей,
деревянная дверь
и маленькое окно —
воспоминания из детства,
деревья расцвели, зелёные,
и орех слева…
дорожка с цветами
по обе стороны,
заканчивающаяся двумя самшитами
и мама моя,
каждый день цветы поливающая.
Сейчас возвращаюсь
притихшим вечером,
вижу входную дверь
и маленькое окошечко,
но нет ничего больше.
Только он – домик
с деревянной дверью
и маленькое окно,
около него цветущие деревья,
разрослись и постарели,
но маленькая дверь
стоит приоткрытая и ждёт…
Нет никого, кто бы её открыл.
Некому сказать: «Добрый день»,
Травы стало больше во дворе,
а цветов нет.
И тишина…
Такая тишина…
Как на поминках…

Клони и сенки,
а през тях слънчева мрежа
и капки роса по листата…
Вятър прокрадва се тихо
на тополата в клоните,
шепот в ухото от морски вълни,
извор притаен сред тревата —
тънка нишка
под летните облаци
и път през нея
до край в тишина.
Обикалям наоколо,
с твоят образ от мисли и звуци —
дървета замислени
и бързолетни листа,
обич протегнала пръсти
под лятното слънце
и двамата с теб в тишина.

Ветви и тени,
а сквозь них солнечная дорожка
и капли росы по листьям…
Ветер прокрался тихо
в ветви тополей,
шёпот морских волн в ухо,
родник притаился среди травы —
тонкая нитка
под летними облаками
и путь через неё
до конца в тишине.
Хожу вокруг
с твоим образом в мыслях и звуках —
деревья задумчивы
и листья,
любовь протянула пальцы
под летним солнцем
и вдвоём с тобой в тишине.

И от върбови клони
потопили в реката листа
е готова да капне сълза,
а между клоните птици
във нощта сънуват небе
и простори.
Спомням в животът
как се сменяха дни,
как годините минаха,
колко луни и слънца
съм посрещнал.
Как като пясък от пръстите
дните изтекоха
и пътеката сочи нагоре.
А сега чаша до мен
и червеното шепне за дни,
за красивото,
когато проблемите
бяха на никой.
Просто дни,
просто дни
без чаша за помен…
А на брега цъфтят незабравки…