Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Тръгнахме за гореказаната корийка, заедно с дядо Никола и бай Стояна. Пушките си оставихме до плета, пак по съветите на опитните хора, които тия щяха да приберат на връщане; останахме само с револверите. Пътят ни за корийката предстоеше през нивята и угарите. От силните дъждове те бяха се разкаляли до такава степен, щото краката ни потъваха до кичиците и чернопръстната кал, размесена с трева, лепеше се на големи топачи по краката ни. Мъките бяха от естество на ония, които не можат да се опишат.

Къде среднощ стигнахме левия бряг на р. Тунджа, която трябваше да прегазим; тя не беше такава бистра и скромна, каквато я видяхме преди два деня между Хаинето и Елхово. Силните порои бяха изменили и цвета, и величината й; мътна като боза, тя буйствуваше из своето легло и носеше по гладката си повърхност различни вещества: дървета, тръне и коренаци, които определяха бързината й. Не отведнъж се решихме ние да турим крак в тая дебела маса вода, която ни се показваше още по-страшна по причина на тъмната нощ. И как да не бъде страшна? Чуваш напреде си нещо, че хучи и клокочи, виждаш само на две-три крачки разстояние, че нещо се движи като черно валмо, и нищо повече. Дали напредя ни на това място, гдето щяхме да газиме, нямаше някой завой, някой дълбок вир или други лошави места, съществующи и в най-малките речички — за нас бе положително неизвестно.

— Няма време за маение, в селото огън гори; хайде по-скоро нагазвайте, да се върнеме и ние — викаше дядо Никола с повелителен тон и с по-голям кураж, отколкото като бяхме на къщата му.

Ние се колебаехме; някои от другарите нагазиха докъде колене, но пак се връщаха назад, като казваха: „Силно влече.“

— Ех, момчета, а че пак момчета! — каза сърдито бай Стоян и след като се прекръсти, което показваше, че и той не е свободен от нашата болест — страха, — защото българинът се кръсти и се моли само кога загърми, нагази с дрехите си е буйната и мътна Тунджа.

Ние го последвахме така също неразсъблечени. Най-дълбоките места на реката ни хванаха до пояса. И това беше доволно в една балканска река с бързо течение и камъци, но мястото, т.е. гечитът , беше много добър. Не даром имахме за преводачи двама хайдути, които по своята опитност знаеха мястото из околността на всяко камъче. Дядо Никола, който остана на другия бряг с коня ни, не се виждаше вече. Като наближихме края на реката, бай Стоян се завърна пак назад, а ние излязохме на десния тунджански бряг здраво и читаво, изтегнали от вода, която шуркаше от дрехите ни.

Оттук нататък се захващаше вече корията, за която се бяхме отправили. Най-напред се погрижихме да намерим някое възвишено място в тая местност, за да прекараме ужасната нощ, защото в равните места по причини на силния дъжд течеше вода. Погрижихме се да си стъкнем огнец, за да си свестим кочанясалите членове, но това бе невъзможно, по причина, че тук не се намираше сушинка, както това става в Балкана, гдето големите букови хралупи са неизчерпаемо съкровище.

Никой път няма да забравя аз тая страшна есенна нощ. Тя ни се стори, че не е 12–13 часа, но цяла година. През всичката нощ никой изпомежду ни не затвори очи. Свихме се под един сипей, впити един до други, уж за по-топло, но скоро краката ни се вдървиха от студ; всички треперехме еднообразно, като по правила, а студената лапавица продължаваше да шиба по храстовите листи. Ако се спирахме на едно място, още повече измръзнахме, а ако станехме да ходим, удряше ни на сън. В нищо нямаше спокойствие!

Съмна се по едно време и ние полюбопитствахме да разгледаме своето привременно жилище, защото божият ден беше за нас по-страшен и от нощта. Местността обаче не представляваше ония условия, каквито нам трябваха. Освен че корията беше много рядка, така също както Глуханската , съществуваха още извътре много пътища и пътеки, всичките наши неприятели; нямаше ни буйна папрат, ни съборени от бурята дървета, ни зъбести канари, нямаше място, гдето да не бе стъпил човечески крак. Тия несгодности отчаяха още повече дружината; опасността ставаше очевидна, тя се виждаше напредя ни във всичката своя голота.

По следствие на това, ние се съгласихме двама с Икономова да се откажем от съмнителната защита на тая кория и от помощта на дяда Никола, която той се обеща да принесе тоя същия ден, което така също беше още въпрос. Нашият план се състоеше в това: да тръгнем още на часа за Нова Загора (5½ часа), гдето началникът на станцията при железницата беше българин, Ив. Цанков, познат по своята честност и патриотизъм, за когото вярвахме, че ще да ни приеме и изпрати с трена към Одрин или Цариград, още повече, че той ни познаваше кои сме и каква работа вършехме. За това трудно пътувание до Нова Загора се облягахме само на една гаранция, а именно на компанската униформа, с изключение само на цървулите и белите навуща, които не подхождаха на сините жакети от Хиршовата компания.