Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Доволно беше, че ние се сещахме каква е работата. Затова побързахме да ни сложат да ядеме, а Стоенча задължихме да намери два чифта обуща, кундури или калеври, за да тръгнем още нея вечер за Нова Загора.

Стоенчо отиде да търси обуща при селския учител, а ние седнахме да ядеме. Баба Георгевица не преставаше отвън да чете молитви; ние слушахме свободно, когато тя нареждаше: „Изгоряхме, боже, отидохме!… Само една рожба си имах, но и нея ще ми отнемат тия капасъзи!… Из цялото село се говори вече, че двама непознати вървели към нашата къща…“ Колкото и да нямаше човек апетит за ядение, горните думл бяха в състояние да го накарат да му се разяде.

Обущата, които Стоенчо ни донесе после малко, приличаха повечето на суха пастърма, отколкото на калеври. Те бяха смазани и спитени, сухи и окърпени, яма върху яма. Посчукахме ги оттук-оттам, понамокрихме ги и где се закачили на пръстите ни, где не, колкото да се не каже, че сме боси — излязахме из селото часа към 11½ по турски вечерта, като казахме на Стоенча, че отиваме не за Нова Загора, но за Сливен.

Казах, че разстоянието от Кортен до града е един час и половина, най-много два; но ние едвам можахме да го вземем за четири и половина часа. Причините на това бяха много. Първо, че Новозагорското поле е прочуто със своята лепкава кал и, второ, че нашите прокопсани пантофи стояха на краката ни като букаи. Докато влезем в града, гьонът на единия Икономов пантоф се отпра съвсем, а на моите носовете зяпнаха като на ахтопод устата. Ние влязахме боси в града и макар часът да беше минал двата (до него време турците позволяваха да се ходи без фенер), по причина на европейското ни облекло никой не ни закачи.

Между града и станцията срещнахме случайно на пътя бъдещия си благодетел Цанкова. Той ни отрупа със стотина въпроси за новини от Заара и Сливен, каза ни, че според достоверни слухове всичките младежи от първия град били затворени от правителството, и пр. Ние се престорихме, че не знаем нищо, защото с него заедно вървеше един странен; казахме само, че желаеме да се срещнем с него после на станцията, гдето и отидохме да го чакаме.

Служащите на станцията, от които мнозина имаше да ни познават, не бяха си легнали още. Разбира се, че нашето появявание при тях с хубавите пантофи не щеше да им произведе добро впечатление, а най-важното бе и това, че при тях имаше и няколко жандарми, пазители на станцията. По тая причина ние се примъкнахме полекичка, поотминахме станцията и отидохме измежду вагоните да чакаме, дордето се завърне Цанков. Злочестият човек нигде не може да се скрие от преследванието на горчивата съдба. Една жена, която, вижда се работата, че е стояла на прозорците, можала да ни съгледа и като помислила, че не сме добри хора, вдигна врявата:

— Василе! Заптии! Вижте що са за хора навън, които обикалят покрай мазата и хамбарите…

И Васил, и заптиите, и други още работници на минутата изхвръкнаха навън.

После няколко минути ние вече бяхме в осветената стая за пасажерите, заобиколени от любопитните.

— А защо не влязохте при нас? — попита един от тях. — Дава не сте някои чужденци: хора от същата железница?

Ние мигахме напредя им като куче във воденица. Докато постоим няколко минути, водата от дрехите ни потече по дъските и образува вадички; от друга страна, кралимарковските калеври ни придаваха по-голям блясък; благодарение обаче на калта, тяхната форма не можеше да се види дотолкова. Заптиите само мълчаха; те ни изглеждаха под вежди и преспокойно надуваха своите пъстри чибуци. Турска работа!

Завърна се по едно време Цанков и ни повика да отидем при него на горния етаж. Когато другарят ми се качеше нагоре ло стълбите, върху които пантофите му правеха продълговати дъмги от кал, жената на Цанкова го размерваше изподир, а после се обърна към слугата, когото питаше: „Кои са тия цигани, които ми омискиниха къщата?“

Както си мислехме, така и се случи. Цанков се намеси в участието на нашата съдба. Той ни снабди с по някоя пара, даде ни по един чифт прилични пантофи и се обеща да ни качи на трена на другия ден, без да позволи на заптиите да ни питат за тескерета.

Икономов замина благополучно за Цариград, а аз останах най-напред на Търново-Сеймен, като мислех, че ще сполуча пак да си взема службата. Освен това не ми се искаше да отида в Румъния, за която бях си съставил понятие, че е кюп, в който твърде лесно се претопяват народностите. Благополучното преминувание на Икономова за Одрин се дължи на двама наши приятели, К. Теодоров, кондуктор на трена, и Утини, макинистът, родом славянин. Тия туриха Икономова в тентата (място, гдето стои водата за машината) и той бе длъжен да престои във водата цял-целеничък чак до Одрин, само с главата навън. Между другите българи по железницата, които спасиха мнозина въстаници, първо място завземаше К. Теодоров, който е спасил мнозина от въжето. Зная още едно лице, Манол, с една ръка, служащ на одринската станция, така също приятел на въстаниците.