Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Всичките присъствующи мълчаха с наведени глави.

Двамата ни изгубени другари, Икономов и Стойчо Петков, отдавна бяха помежду ни. Тия се крили през целия ден в лозята и надвечер, като се стъмни, доведе ги при нас един пъдарин, комуто тия се изказали и който се случило да бъде от нашите хора. Беше вече близо среднощ, часът минуваше пет по турски, когато ние се изготвихме вече да тръгваме само с един водач, защото стоението ни в село не обещаваше добро. Нужно бе да се махнем от село, па става, щото ще. В това време именно, когато да излязваме навън, загърмя, затрещя, небето се покри с тъмни облаци, притъмня като в рог и дъждът, размесен със ситна дребна лапавица, рукна да вали като из ръкав. Дъжд, град, но ние трябваше да вървиме. Нещастния ни конец, който бяхме взели от Новата махала, мислеше вече пред вратата с изведена глава, вързан от плета и натоварен с едно-друго, повечето хляб. За да ускорим тръгванието си, хитрият дядо Никола, на когото нашето присъствие в къщата му сериозно трябваше да го безпокои, уверяваше ни да тръгнем, сега само с дяда Стояна (така се казваше водачът), а отпосле ще да ни изпратят друг човек, който ще заведе Стамболова до Търново. Разбира се, че всичко това бяха празни думи.

Из двора на дяда Никола не бяхме още излезли, когато се изгубихме един от други по причина на дълбоката тъмнина; благодарение на ярката светкавица, която бляскаше твърде начесто, ние се събирахме. Но и тя имаше своите лоши страни, а именно, че после светлината, не можехме да гледаме нормално. Дъждът беше до такава степен изобилен, щото после няколко минути по телата ии нямаше сухо място. Барут, пушки, книжени фишеци — станаха на чисто тесто. Пътят ни за определеното място — Балкана — беше през турската махала. Кучетата лаяха отчаяно подиря ни, но не беше време да се боим от хорска опасност: всеки натискаше парцалите си под своята стряха освен ние, неблагонадеждните. „Накъде сте, братя?“, „Чакайте, че ви изгубих!“, „Обадете се!“, „Не ви виждам!“ — се чуваха гласове назад и напред из улицата от нашите другари, които се лутаха като зашеметени из тъмнината. Практичният бай Стоян се спря сред улицата; той ни прибра наоколо си като пилета и строго ни заповяда да мълчим.

— Знаете ли вие где се намираме? — питаше той на нисък глас. — Всички сме изклани като ярета, ако подушат турците. Хайде аз ще вървя нанапред и ще издавам глас, като кога се мамят кози; а вие ще следвате подир гласа.

Но не беше само това; бай Стоян захвана да си преправя гласа после малко, като че врещеше съща коза. Ние тичахме подиря му. Като излязахме отвън селото, отправихме се към боаза (Хаинския), направо през нивята.

Из тесния Хаински боаз тече река: пътят, който върви из боаза към Трявна и през който трябваше да минем ние, минува покрай самата река, като лъкатуши успоредно с нейната не дотолкова права линия. Тоя път, или тая сляпа пътека, беше по него време дотолкова тясна, щото двама души ако дойдеха наспоред, един от тях трябваше да падне долу в реката. Пътеката се намираше на самия бряг; из нея течеше порой вода. Падания и подхлъзвания бяха наред; един от другарите ни, Георги Апостолов, се капична чак долу в реката; ние щяхме да го заминем преспокойно, защото не го видяхме, когато падна, по причина на убийствената тъмнина, ако да не го чухме отпосле, като издаваше от реката болезнени степания. С големи мъки едвам можахме да го изтеглим двама с Икономова; мястото беше много стръмно. Той беше паднал на края в реката, гдето му се изгуби и револверът.

Страшна картина представляваше напреде ни разяреният Балкан, а най-много боазът! Шум и трясък се слушаше там надалеч, реката и другите многобройни долини, дошли от пороя, ехтяха ужасно, гласът на свирепия вълк се чуваше от дясна страна в урвата, небесната гръмотевица следваше и само когато се светнеше, можехме да съгледаме тук-там напредя си някои от високите върхове, които се издигаха над боаза.

Помолихме бай Стояна да се отбиеме малко в някоя от находящите се из боаза воденици, дордето попрестане дъждът, но старецът бе неумолим; той беше самовластен, господар сам на себе си, узнал бе в малко време, че между него и между нас нищо общо не може да има сред Хаинския боаз. Той не ни удостояваше даже с отговора си, а следваше да крачи напред, като че вървеше по тротоар, без да се стрепне даже.

— Вие уж се считате н’ам какви си; но доколкото можах да разбера, работата ви била много проста — говореше бай Стоян с назидателен тон, когато се бяхме спрели под един кичест бук да си починем на минута.