Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Рано сутринта, в съботен ден, докато нямало още други мироносници по гробовете, стара жена, облечена в черни дрехи, се слагала предпазливо из тревата, с малка тесличка в ръката разчистяла гробовете на юнаците, садила по тях разни цветя, дървенца и палила им свещи. Пазачите на гробищата, двама старци, скоро забележили това. Разбира се, че и тия, като всички человеци, от просто любопитство, поискали да узнаят коя е тая жена и какво тя има с гробовете на хора хайдути, презрени и оставени от всекиго; но разискванията по тоя предмет не отишли за дълго време, защото друг, по-важен субект се появил, изпомежду които затъкнал първия. Черно стъкълце, напълнено с бистра жидкост, било подадено от страна на старата жена, която била сама баба Тонка, на тия любопитни хора, които скоро му обърнали дъното към ясното небе, и в хлътналите им червени очи изведнъж станало морски прилив. Тия били още повече поразени, когато им казала тя, че като им пресъхне гърлото, тия свободно можат да заповядат на къщата й, гдето се намирало и червен Петко и Рада. Няма съмнение, че после това произшествие двамата гробари от русчукските гробища били под командата на баба Тонка. Тия последните не само че не й бъркали да изпълнява своята длъжност към гробовете на българските патриоти, но взели още на себе си грижата да запалват по една свещ на тия гробове и ги нагледват.

Чрез подобни средства баба Тонка сполучила да убеди един свещеник, на име поп Христо, който жертвувал скъпото си време много пъти, да чете на гробовете на избесените.

Не се минало много време, и над всички гробове стърчали вече бели красенски камъци, на които било написано името на юнака, годината и целта, за която бил умрял. Тия камъци били поръчани нарочно от баба Тонка на един българин от с. Красен, комуто дала за труда един револвер, оставен на къщата й от един хъш като го уверила в същото време, че неговото дело е за похвала както на тоя свят, така и на задгробния. Разбира се, че ако тая невинна постъпка на баба Тонка се узнаеше от турското правителство, то голямо наказание й предстоеше по него време.

Старата патриотка имала отдавна време намерение да извади главата на Стефан Караджата, но, от страна, било още рано, т.е. не били се изминали още три години от смъртта му, а, от друга страна, като не била съвсем свободна от съществующото суеверие, чакала да осъществи целта си чрез законен християнски път, който наскоро й се представил. В градската болнаца умрял един сиромах, странен българин, за когото баба Тонка се известила, и преди да отидат да му копаят гроба, тя се намерила в гробищата, гдето, като дошли копачите, понеже започнали да се питат един други на кое място да копаят, тя намерила сгоден случай и им показала гроба на Караджата. Правила, струвала, от една страна, със сладкия си язик, а, от друга — с помощта на бяла Рада докарала работата до тоя ред, щото главата на Караджата била взета съвсем незабележено.

С такива дребни работи се е занимавала тя до 1871 година, защото нямало приготвена почва за по-важни предприятия. Всичко, дотука казано, свидетелствува доколко тя е обичала презрените по онова време от всекиго почти български хъшове.

Но да се върнем на думата си и да оставим да говорят самите дела. Както казах по-горе, Васил Левски-Дяконът отдавна време желаел да основе комитет в някой от крайдунавските градове, а именно в Русчук, което много щяло да улесни пренасянето от Румъния на оръжия и други бунтовнически принадлежности. Неговата цел се осъществява чак тогава, когато Ангел Кънчев успя да състави русчукския частен комитет, първото заседание на който станало в дома на баба Тонка.

Очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била отвън себе си него вечер. Често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в святото, им предприятие, излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша; цялата нощ не затворила очи. Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единьт бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост, тя се радвала и веселяла, като гледала, че „семето не е отишло напразно“.

Да, баба Тонка била необикновена жена. Оттук нататък тя взела вече решително участие в народните движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери, които, както ще да се види по-долу, били се разпределили кой за каквато работа е достоен, такава да върши.