Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Около 1862 год., когато българският списател и бунтовник Раковски започнал да мисли за освобождението на отечеството си и по негова инициатива захванали да се организират патриотически чети тук-там из Румъния и Сърбия, то тая благородна, но за твърде малцина понятна идея скоро дошла до ушите и на остарялата вече жена. Всички буйни патриотически натури, които него време се намирали в Русчук, намерили свърталище в къщата на баба Тонка, гдето заедно със синовете й Ангел и Петър Обретенови упражнявали се в употребление на оръжие и се готвели да вземат участие в патриотическите чети, които щели да навлязат в България от Румъния и Сърбия. Преди да минат обаче тия чети, в Белград се образувала българска легия със съизволението на сръбското правителство, в която наскоро бил изпратен и Петър Обретенов, един от синовете на баба Тонка, със съгласието на майка си и на другарите си, за да се научи на военния ред и след завръщанието си да научи и тия последните. Същата година големият й син Ангел, заедно със Стефан Мешо, наречен Попът, заобиколили цяла България и Тракия, за да се запознаят с разни местности на отечеството си, да видят теглилата на братята си, да посеят, доколкото им е било възможно, идеята за свобода между тия последните и въобще да изучат духа и настроението на народа.

В 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както е известно, сполучили да съберат из Румъния около 124 души юнаци, които били решени да преминат в началото на месец юний в България. Когато това известие дошло до Русчук, разбира се, само до баба Тонкината къща, която била известна вече в хъшовския лагер, то двамата й синове заедно с другарите си през същата още нощ се намерили на влашкия бряг. В това време в градеца Гюргево се намирал сам Стефан Караджа с много още момчета. После два дена и сама баба Тонка отишла в Гюргево, за да види за последен път двамата си синове и да се порадва въобще на българските юнаци. За да не се яви с празни ръце пред тия последните, което според българския обичай не е добро, тя взела със себе си няколко китки цвете и един бинлик с ракия, от който почерпила всичките със своята собствена ръка, като им пожелала в същото време и добър успех в Балкана. Разбира се, че присъствието на една стара жена, дошла от Турско в тая важна минута, и нейните приветствия вдъхнали кураж и надежда измежду борците на свободата, които, като виждали, че тяхното свято дело се оценява и от старите баби, помислили, че това същото става и с българските синове в Турско в много по-голям размер.

Връща се баба Тонка в Русчук, стои по цял ден на дунавския бряг (понеже нейната къща е близо до Дунава, на самия бряг) и изглежда с внимание на проходящите параходи и кораби, дано познае в някои от тях четата на Хаджи Димитра или да види за последен път синовете си, които, естествено е, че ще метнат простителен поглед към къщата, в която са се родили и в която оставят стара майка; но всичко напразно, нищо се не види. Минали няколко дни още и тя престанала да гледа вече към тихия бял Дунав. Любопитството обаче, безпокойствието и материнската любов не преставали; на душата й ставало тежко, сънят бягал от нея и някакви тъмни предчувствия не я оставяли на мира.

Не е шега това, двама сина, двама млади соколи отиват срещу куршумите. Нощно време тя излязвала по няколко пъти навън в двора и сядала измежду гъстите салкъми в градината, отгдето слушала по няколко часа няма ли да се чуе някакъв шум из града, защото, когато била в Гюргево, един от хъшовете й казал, че като минат в България, най-напред ще почнат от Русчук, а в нейната къща ще побият байряка… Деня тя обикаляла из града, най-много около конака, да види не се ли забележва някакво движение и приготовление помежду турците. И тия предосторожни наблюдения на баба Тонка не се увенчали с успех, защото всякой си гледал работата, никой не искал да знае, че ще се превзема турското царство. Заптиите арнаути, които са най-доброто мерило за публичната тишина, продължавали да се излягат лениво около зданието на пашовия конак и подсуквали своите мустаци във вид на пречупени гевреци. Било още късно.

Не се минало обаче много време, и в Русчук се получило известие, че до с. Вардин излезли от един чам (каик по Дунава) непознати хора, с байряк и тръба, въоръжени от главата до краката, които избили пограничната стража и се отправили навътре към Търново. Това известие се разнесло като молний не само по градовете, гдето имало телеграфически жици, но и в най-затънтените места из България. Правителството, като всяко правителство, изпратило войска и заптии да преследват немирниците, които малко по малко узнало се вече навсякъде, че са българи; турското население псувало и въставало против мирната рая; българските младежи започнали да се събират на групи и тайно с възхищение разисквали и говорели за участта на юнаците; чорбаджиите от своя страна добили мрачно настроение, свикали няколко извънредни събрания в общините, с младежите захванали да се обръщат по-строго и по-деспотически, а към правителството станали твърде учтиви и услужливи; с една реч, движението било общо, измежду всичките народности и класи; но твърде малцина — тия се четели на пръсти — знаели същността на работата и състава на четата.