Захари Стоянов - Записки по българските въстания

После няколко дена в Русчук били докарани от Търново цял един синджир юнаци, измежду които бил и големият й син Ангел Обретенов, а малкият, Петър, го нямало. Тия били почти всичките ранени и непреоблечени още от кървавите дрехи, които издавали отвратителна миризма. За всички тия подробности тя се известила още на часа от малката си дъщеря, която провождала всеки ден да се навърта около търновския път. Изтекли още няколко деня, а злочестата майка продължавала да не излязва от къщи навън; слушала само, че синът й заедно с другите бунтовници всеки ден ги вадели пред вали-паша и наскоро щели да ги бесят, според думите на любопитните жени от махалата. Най-сетне тя била принудена да излезе. Коя майка би останала затворена в къщи да не види, като бесят сина й? От една страна, това, а, от друга, жадното любопитство да узнае що е станало с другия й син, тя се отправила един ден към русчукската тъмница, за да проси позволение от началника на затвора, ако е възможно, да се види със затворниците , които наскоро докарали от Търново. Като било рядкост по него време да има някой земание-давание с царските душмани, които всеки наравно презирал, тъмничарят немалко се удивил от смелата постъпка на една жена и без да отговори на въпроса й, заповядал на заптиите да я изтласкат навън. Но баба Товка не се отчаяла: тя отива втори и трети път, пак същите поругания и псувни; един чаушин си позволил даже да я удари няколко пъти с дряновата си тояга, защото било известно вече, че тя имала не един, но двама синове, които хвърляли куршум срещу царската войска.

Баба Тонка не била от ония хора, които да не познават слабата страна на турските чиновници. Тя събрала разни подаръци и пари, които имала прикътани за черни дни, и като захваща от табор-агасъ, свършила до най-долния заптия при затвора. Тогава тя била допусната да се види лично както със сина си, така и с другите му другари. Заптиите и другите затворници, които били се натрупали наоколо да видят как една майка ще прегърне своя син, приготвен за бесило и потънал в кърви, принудени били да се спогледат един други и да си съставят съвсем странно понятие за старата баба. Наместо отчаян плач и изобилни сълзи, с първото си още виждание тя започнала да се подиграва както със сина си, така и с неговите другари бунтовници.

— Честито ви българско царство — казала тя на турски език. — Я кажете ми вие, кой от вас щеше да бъде български крал, кой вали-паша и пр., когато изгонехте турците?

После тя се обърнала към сина си, когото питала пиян ли е бил, когато са го излъгали да тръгне на тоя крив път, защо не се е допитал до майка си по-напред, за да му кажела, че турското царство е благословено от бога и че българите са осъдени да бъдат довека рая на османското царство. Разбира се, че по това време така трябвало да се говори. Присъствующите там турци извикали „машала, бабо“ и потупкали баба Тонка по гърба.

Вратата на тъмницата били отворени вече за баба Тонка, която ходела всеки ден да носи ядение и дрехи не само на сина си и на неговите другари, но и на няколко още баш бабаити турски затворници, на които властта била неограничена в затвора и от които твърде много зависело щастието или нещастието на бунтовниците-затворници. Колкото за малкия син на баба Тонка, Петър Обретенов, лъжа било, че го докарали жив в Търново. Той паднал убит на бойното поле още на втората битка, която четата на Хаджи Димитра направи около Севлиево, а главата му била донесена в Търново.

След един месец русчукошто турско съдилище смекчило наказанието на горепоменатите осем души бунтовници 9, които наместо бесение осъдило на вечно заточение в окови в Сен-Жан-д’Акърската крепост, гдето и наскоро били изпратени. Баба Тонка се постарала, според силите си, да снабди тия мъченици с някоя пара и други нужни неща в това им трудно пътувание. И така, тя дала двама синове, двама млади соколи, в това първо българско движение, в което немалко се прослави нашият народ.

Както е знайно, от 1868–1870 г. в България не се случи никакво движение, навсякъде духовете бяха заспали. В това време положението на баба Тонка е било твърде лошаво. Мъжът й, който бил съдружник в търговията с един от русчукските изедници-чорбаджии, когато отишел един ден в дома на тоя последния да си разгледват сметките, върнал се вечерта болен и умрял през нощта. Той бил отровен със злоумишлена цел от тоя чорбаджия, за да може да му вземе недвижимите имущества, като сполучил най-напред да му усвои търговските книги. При всичко това обаче баба Тонка пак не забравила да направи нещо за памятта на своите любими хъшове, избесени в Русчук, като например Стефан Караджата, двамата херои от парахода Германия , за които споменах по-горе, и други мнозина още от четата на Хаджи Димитра. Тия последните бяха погребани на отделно място в българските гробища, отвън града, без присъствието на свещеник и без всякакви християнски обряди. Това безпокояло баба Тонка, безпокояло я още повече и това, че гробовете на юнаците били обрасли в бурен и се забравили от всекиго в ияколко години, защото никакъв знак не им се доставил и никой не се интересувал от тях.