Турските пратеници са обещали, че на драго сърце ще извършат всичко това. Тия се помолили още, щото въстаниците да не правят никакви пакости на селата им, защото тия са готови да се покорят (!?) на всяка една заповед, дадена от въстаническия войвода.
След това пратениците се разделили и двата стана отстъпили — турците към селата си, а българите към Батак. Тия последните били възхитени до крайна степен от поведението на турските си съседи, които така безпрекословно приели техните предложения; с песни и възклицания влезли в Батак. От всичко това се разбира, че турците или са се престрували, за да спечелят време, или пък не са знаели още в що се състои работата, или пък нан-после дохождали са да преглеждат няма ли в Батак московци.
Така или инак, но на другия ден, 25-и, тия се явили пак на гореказаното място, само няколко души, по-първите им хора, заедно и с кметовете от българските махали. Тия последните по принуждение на турците или по свое желание заявили пред батачени, че са благодарни от турските си съселяни (в Ракитово и Каменица), та затова няма да дойдат в Батак. Батачени не отишли по-надалеч, т.е. не употребили насилие; казали само на турците да се имат братски с българите. На това турските пратеници дали големи обещания от своя страна и след като предали на батачени двама души българи, пловдивчени, които се намерили в техните села по своя работа, преди да избухне въстанието, така също всеки пак се завърнал на своето място. Както виждате, баташката държавица е била вече припозната, че има право на съществуване, има свои отделни правдини, което немалко зарадвало въстаналите. Песни, хора и различни други ликувания стоели на първи план.
Това се продължило до 30 априлий, ден, до който батачени мислили, че всичко се е свършило, че Турция е загинала безвъзвратно. Тоя ден именно, часа около пет по турски вечерта, на югозападната страна от селото, на мястото, називаемо Петрово бърдо, четвърт час разстояние от селото, явили се безбройно число башибозуци с байряк под командата на страшния Ахмед Барутанлията.
Щом башибозуците се установили на горепоменатото място, командантинът им, който се вижда работата, че не е искал да се церемони, може би защото е знаял вече силата на батачени, без никакви забикалки изпраща още на часа един баташки българин с известие да съобщи на батачени, че в разстояние на два часа тия са длъжни да си предадат оръжията. В противен случай той ще да ги вземе с грубата сила на своята башибозушка тълпа.
В своя отговор и батачени не паднали по-долу в сербезлъка. След едно съвещание между водителите на въстанието при Ахмед аа бил изпратен пак Вранко Димитров, придружен и от един турчин из Одрин, на име Саид ефенди, чиновник по десятъка.
Нека видят неприятелите на българския народ, че въстаналите батачени против могъществото на султана не само че не закачали един от неговите чиновници, не само че му дали равни правдини заедно с българите, но го изпращат още с мисия да прави преговори. Где е тук тиранството на българите, питаме ние?
На тия двама пратеници било поръчано да съобщят на Барутанлията следующето: „Батачени не са вече рая; тия са се отказали окончателно от онова подло правило, че покорна глава сабля я не сече ; тия са прогласили своята независимост тържествено, с оръжие в ръка, за която са готови да си пролеят и последната капка кръв.“ Казали още на Ахмед аа и това, че ако той употреби сила, то батачени ще отговорят със същата мярка. Турчинът Саид ефенди злоупотребил доверието на своите доверители, защото не се върнал вече в Батак, но намерил за добро да остане в лагера на Барутанлията.
Не бил се върнал още другият пратеник, Вранко Димитров, когато войводата Петър Горанов начело на сто души въстаници бързо потеглил към турския лагер. Нямало що да се чака от отговора на Барутанлията, който бил известен всекиму от какво естество ще да бъде. Това отделение от въстаници се изкачило на Влашка могила, под Къневата борика, половин час разстояние от селото срещу Петрово бърдо, отгдето свободно можало да се гледа в башибозушкия лагер, който се никак не виждал от селските позиции и по причина, че зад бърдото е долина. Башибозушкият лагер бил разделен на купове, на купове, при които имало и много коне, натоварени с припаси и провизия. Уверяват, че тук имало стоварени и около 15—20 сандъка с газ, приготвени за паление. Щом нашите въстаници се появили на казаното място, от башибозушкия лагер се отделили до двеста души с едно знаме и с див глас отправили се към Влашката могила. Въстаниците направили същото, т.е. и тия се впуснали насреща башибозуците и взели позиция за бой малко по-нататък. Турците мислели само с вик да уплашат нашите въстаници, но като видели, че на тия последните не им мига окото и че само с вик нищо не ще може да се свърши, пречупили си линията и взели друго направление, към бърдото Света Троица , гдето забили и знамето си, като взели позиция измежду дърветата. Две враждебни народности, едните жедни за свобода, а другите за плячка и обир, стояли вече една срещу друга, псували се отдалеч, готвили си пушките, скърцали със зъби, готвили се да разкъсат един другиго като зверове, които сега за пръв път се срещат. И тия две народности можали да преживеят в една страна, под едно управление цели петстотин години!
Читать дальше