Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Естествено бе, че после агите ред идеше и на нашите българи да покажат своето участие в общата тревога. По кой начин стана тяхното прибирание от улиците по къщята, можете да си въобразите, като вземете пред вид, че обезпокоителните слухове, които ходят и по нашите села, че турците ще да колят тая пролет, не са чужди и на касабалийските хора, ако не и в по-голям размер. Това прибирание на българите, при всичко че ставаше с по-юнашки крачки, виждаше се обаче, че за тия последните не беше дълбока тайна причината на това всеобщо движение. Ние, пазаргатите, като всеки странни хора, останахме посред сокаците, по които бяхме за няколко минути господари.

И конашките ефендета, и турците, па и нашите българи при всичката им бързина не забравиха да си изкривят вратовете в своето бягание, за да погледнат към Панагюрище. От всичко това се виждаше, че от последния тоя градец идеше някоя миризма. 138

А каква беше тая миризма, ние не закъсняхме да отгадаем, спогледахме се един други и си смигнахме да ни изстине мястото, да се възползуваме от смущението, докато ни са здрави кожусите.

— Пушки да се гърмят или камбани да се звънят не чухте ли? — попитали няколко души от средня ръка хора.

— Нищо такова. Докато се виждаше градът, обръщахме се няколко пъти да гледаме за огън, но така също нищо се не виждаше.

Това разказали горе-долу новопристигналите гости от Т. Пазарджик на своите любопитни съселяни, които ги били наградили в голямо число, и се оттеглили всеки на къщата си, за да си починат от бързото ходение.

— Работата е вече свършена; панагюрци може да са въстанали — забележил Петър Горанов и по предложението на тоя последния същия още вечер станало извънредно събрание в селското училище от по-първите и събудени селяни, т.е. съучастниците в съзаклятието, за да размислят що трябва да се прави.

Дебатите, словопренията и разискванията не са били твърде на почит в това първо събрание на баташката трагедия, по всяка вероятност затова, защото там не е присъствувала някоя учена глава да разисква въпроса всестранно.

После няколко минути събравшите се в училището изскочили навън бърже-бърже и се разпръснали из селото. В същото това време клепалата се обадили от върха на черковите, които клепали необикновено и които подигнали цялото село, понеже всеки разбирал, че без време се клепе. Въоръжени юнаци, накичени с китки, пречели вече из селото и се прегръщали един други. Тия излезли отвън селото на половин час разстояние гдето заловили позиции.

Това се случило на 22 априлий вечерта срещу свят ден — Георгьовден.

На другия ден, 23 априлий, в селото се отслужило твърде тържествено молебствие от селските свещеници Петър П. Илиев и Нейчо Паунов за благополучния успех на християнското оръжие. Юнаците от околните позиции присъствували на тоя молебен с оръжието си; на връщане тия излезли със запалени свещи в ръцете и с песни върнали се пак на позициите си, а черковните клепала ехтели с нечута до него ден тържественост. Освен юнаците в черковата присъствували още жени и деца, мало и голямо; радостта била всеобща.

Според решенията на комисията, при всичко че Батак трябваше да служи за център на няколко села, но по причина на преждевременното дигание на въстанието никое село не може да отиде там. Батачени си бяха сами с изключение на трима-четирима души от с. Ракитово, толкова от Каменица и от Пещера.

Главните водители на баташкото въстание са били Петър Горанов, Стефан Трендафилов, Вранко Димитров, Тодор П. Нейчев, Иван Божин, Ангел Трендафилов и Петър Трендафилов.

Турците не закъснели да посетят Батак твърде наскоро. На 24 априлий тия се появили в селото откъм полето 139, на брой около 200 души. Батачени от своя страна изпратили насреща им до 350 души юнаци, между които имало и 40 души конница.

Щом тия последните стъпили на полето, от турския стан се отделил един българин, из с. Ракитово, на име Петър, който тичешком посрещнал баташката чета и съобщил на предводителите й, че е изпратен от страна на турското население от селата Ракитово, Костандово и Дерково да помоли батачени да проводят двама-трима души пълномощници на мястото Тумбата , изходящо се сред полето, гдето и турците ще изпратят своите упълномощени, за да се направят някакви си споразумения.

Батачени се съгласили на тая комшийска постъпка и избрали изпомежду си трима души, а именно Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Иван Божин, на които след като дали потребните наставления в тоя случай, отправили ги за назначеното от турците място. В същото това време потеглили и от страна на турския стан трима души, които се посрещнали с българските пратениии на Тумбата. Първите обяснения, които тия последните дали на турските пратеници, били, че българският народ се е наситил вече на омразното робство, не желае той да остане и занапред покорна рая, както са били и неговите прадеди. За тая цел той дига днес оръжие, отхвърля вече милостта на султана и иска своите човешки правдини, търси своята похитена свобода; нищо няма против мирното население, желае и занапред да живее братски със своите турски съседи. По-нататък нашите трима парламентьори предложили на турците следующите условия: първо, турското население от горепоменатитетри села и от Баня е длъжно да освободи българите в разстояние на 24 часа (от селата Ракитово и Каменица); второ, то се задължава още да помогне със своите преносни кола на поменатите българи да докарат имуществата си в Батак без никаква повреда. В противен случай, т.е. че не послушат, селата им ще станат на прах и пепел.