Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Преди да пристъпя към окървавените предели, преди да почна разказа си за мрачните и сърцераздирателни сцени, на които ти си бил свидетел, аз ти се покланям втори път, моля и читателите да направят това същото.

Всекиму е известен Батак, где той се намира, познато е на читателите неговото чисто българско население, занятието на жителите и пр., та по тая причина аз няма да се разпространявам да определям климата му, плодородието на почвата, степента на образуванието, местоположението и други такива. Аз не пиша география, целта ми е съвсем друга.

После Панагюрище и Коприщица в IV въстаническн окръг първенството се падаше на Батак.

— Батак ще батардиса помаклъка по Родопите — говореше Волов, когато се срещнахме най-напред на Харманлий. 136

— Най-решителните и най-разпалените юнаци са батачени.

Щом панагюрските комисари разсърдеха Бенковски, то той им сочеше Батак, гдето го обичали най-много и гдето той възлагал голяма надежда на неговите храбри жители.

— Когато вие ме не щете, аз ще да отида в Батак да вдигам въстание — казваше той на представителите на Оборищкото събрание, когато тия последните не искаха да му подпишат пълномощното.

— Както се види, Батак ще да ни засрами във всяко отношение — казваха мнозина от работниците от разни градовце, които желаеха вътрешно да остане палмата на първенството на техния градец.

Всички тия отзиви ставаха за Батак още във време на приготовлението, много по-рано преди да пукне пушката на Каблешкова в Коприщица, което показва, че на Батак се е възлагало твърде голяма надежда.

Най-напред въстанието в Батак е избухнало по следующия начин:

Петър Горанов, който представляваше Батак от Оборищкото събрание, бил известил вече своите съселяни за взетите решения в последното заседание на това събрание, т.е., че щом турците се опитат да хванат някого от работниците, то да се дига вече въстание, следствие на което всеки работник бил намазал вече своя нож, всеки бил турил книжния фишек в любимото си шишине, всеки стоял нащрек. Кървавото писмо , с което брациговският представител, Васил Петлешков, замина още на 20 априллй вечерта от Панагюрище със задължение, че ще да проводи от него по един екземпляр в околните на Брацигово пунктове Перущица, Пещера, Батак и пр., вижда се работата, че не е пристигнало овреме в най-нужния пункт — Батак. 137

Но нямало нужда ни от кървави писма, ни от възвания с богата фразелогия, ни от особени писма с патетически тон: духовете през нея пролет в тогавашния Филибешки санджак, измежду българското население, се споразумяха по течението на вятъра, разнасяха се като електрически ток. Доволно беше изгърмяванието на някой топ, достаточно беше да се дигне пушилка от случайното запалвание на някоя нива келеме, стигаше да се разнесе слух, че по еди-кой си път видели да бяга заптие — и ето ти, че се извикало извънредно събрание, издала се тайна заповед до момчетата да завардят пътищата, да поставят тънка стража. Така се случило и в Батак.

На 21 априлий се завърнали в селото няколко души селяни, които били ходили по своята частна работа в Т. Пазарджик и които разказали на съселяните, си с подеманието на душата си следующето не от малка важност произшествие, което се случило посред бял ден сред Т. Пазарджик.

— Юзбашията Ахмед аа — казвали селените — пристигна в пазара откъм Калаглари (панагюрския път) бежешком, придружен от няколко заптиета, на които късите касатури подскачаха и се удряха от конете и произвеждаха шум, като че чукаха тенекеджии. Тия слязоха право на конака, гдето ги заобиколиха всичките лениви ефендета и кетипи, сънливите физиономии на които след разменението на няколко думи на часа приеха трескаво виражение. Ние не знаем — продължили разказвачите — що е говорил Ахмед юзбаши на ковашкия персонал; но бяхме очевидци, когато тия последните закопчаха своите сетрета, без да отдадат приличното темане към по-силните, без да чакат да се изпъчи и тръгне най-напред каймакам ефенди, а после него кетипите, векилхарчите и най-после — презрените чибукчии и мастикослужители — всички вкупом излязоха из конашкия двор в безпорядък и скоро закопчените сетрета взеха направление от такова естество, щото отгоре им и най-необученият сарафин можеше да брои различни монети.

Примерът на ефендетата, които са като мерило на всяко обществено добро и зло, не закъсня да се отрази и в средата на татарпазарджишките правоверни османлии. Налягали из чаршията, по кавенетата, под сенките и стрехите, с дълги чибуци и дебели цигарета в по едната си ръка, а в другата с чаша каве, което сърбаха с азиатска монотонност и по византийски разкош — отведнъж захвърлиха настрана и едното, и другото удоволствие и с неизказана бързина докопаха се до кепенците на своите дюкени, които захванаха да затварят по необикновено, щом се подаде на улицата подплашената чиновническа глутница. Грозен бе трясъкът, произведен от бързото затваряние на дюгените, чудно се виждаше на човека да гледа как бързо знаят да пипат и заспалите бели гъжви, което е рядкост у тях. Тия бягаха един през други по своите домове и шепнеха си нещо помежду твърде скрито и много важно, доколкото можахме да забележим.