Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Понеже мястото, гдето ги хванали, било в границите на Софийския санджак, тях ги закарали да се съдят в София.

В изпитите си доктор Васил показвал онова, от което се придържаха мнозина, т.е. че той, като доктор, излязъл бил по селата да присажда, гдето го загащили комитите и насилствено го взели да върви с тях, а особено като разбрали, че той е доктор. Не беше само доктор Васил него време комита, не говореше само той, че „насилствено го взели комитите“, че бил пиян и пр. Това беше общо правило. Софийският затвор се пълнеше от нови комити, много страшни по названието си, минали от Влашко (от Ботевата чета); тук бяха още и ония коприщени, които изклаха циганите, заради това особено внимание не се обърнало на доктор Василя, ако да не било един прост случай.

После съсипванието на Перущица в джеба на един убит перущенец, на име Петър Бонев, според Соколски, а според други перущени — Насю Тильов, тоже перущенец, като го търсели башибозуците за пари, намират писмото на доктор Василя, което той писа от Панагюрище до своите избиратели после събранието на Оборище, че „съдбата на оручето е решена вече“, и пр. Вижда се работата, че това писмо е заинтересувало турското правителство, а особено неговият автор, името на когото било подписано цяло: „Доктор Васил Соколски“. Тия дават окръжно до всичките градове, гдето се намират затворени въстаници, да дирят човека с това име, когото немедлено да изпратят до Пловдив. Доктор Васил, който и в София не си скрил името, скоро бил намерен и изпратен под силен конвой за Пловдив.

Той бил дотолкова наивен, щото не намерил за нужно да се откаже, че не е автор на това писмо, което щом признал, трябвало да каже и друга неща, организацията на въстанието. Възползувани от тая негова откровеност, комисията за съдението бунтовниците му поднесла копие на турски язик от нашия правилник, изработен в Панагюрище в надвечерието на въстанието, оригиналът на който носи и неговия подпис като член в комисията, което копие, след като му го прочели, той го припознал, че е вярно с първообразното. В края на това копие, което е напечатано в английската Синя книга, се вижда следующата забележка, направена от доктор Василя по принуждение от страна на правителството, за което той сам ми казваше:

„В главното събрание, държано от нас в Панагюрище, състояще от дванадесят лица (?!) и от мене, приехме и одобрихме гореизложеното, което съдържа дванадесят члена (?). 11 юлий 1876 г.“

„Настоящето копие на турски язик е превод от същия правилник. (Под.) Васил Соколски.“

„Копието от горните инструкции се припозна напълно, че е вярно с първообразното, от Васил Соколски, един от главатарите на движението, който изповядва, че е подписал тоя документ. 14/26 юлий 1876 г.“

(Следва печатът на пловдивското съдилище.)

Член по член, дума по дума бил прочетен тоя наш правилник на доктора, когото разпитвали любопитните до глупост ефендета за съдържанието и смисъла на всяка дума и точка. „Цели два деня, от сутрина до вечер, ме държаха, за да им разправям за писаното в устава ни“ — казваше злочестият Соколски.

— Най-много ме врънкаха малките ефендета и няколко гърчуля, еветчии в конака, да им разказвам как сме щели да ги колим, по кой начин щяло да се устрои българското царство, догде щели да му бъдат границите.

Донякъде той отговарял уклончиво, но като му причърняло на очите от подигравките на младите ефендета и продадени гърци, казал им направо, че ако не сега, то за в бъдеще ще ги колят българите. Това той казал, защото усетил, че работата била свършена вече, бесилката се готвела.

Присъствующите там представители уж на християнските народи, кацигровци, власакевци и други, които мълчали като риби, стоели като истукани, както във всичките други не турски аази, длъжността на които беше само да казват евет и да угождават на турците и които бяха по-безмилостиви от тия последните, щом предстоеше да се решава съдбата на някой българин 132, с негодувание нападнали на беззащитната жертва, че той прави зло на своя народ, черни го пред светлите очи на царските хора, представлява го за непризнателен спрямо толкова добрини, които му е направило султановото правителство, и пр.

И действително, тоя същия ден на Васил Соколски се прочела присъдата, с която той се осъждал на смъртно наказание, изпълнено чрез обесвание.

— Когато едно от ефендетата започна да чете на една писана книга, гдето често се споменаваше моето име — казваше Соколски, — аз нищо друго не можах да разбера, нито пък знаех какво четат; но като чух думата аскь (бесилка) в края на писмото, която ефендето произнесе нависоко отведнъж, разбрах, че съм осъден вече на смърт, и захванах да протестувам, като виках, колкото си можех; но двама заптин ме изтласкаха навън.