Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Васил Соколски беше се изправил на най-личното място в своя кауш. Неговата представителност обърна вниманието на комисията, която се спря до него и захвана да го разпитва. Щом тия чуха името на Бенковски, което се произнесе от присъствующите затворници, като казаха, че той, Соколски, е бил негов доктор, всичките опулиха очи и си извадиха нотисите да пишат, като разбраха от иай-напред, че сам Бенковски стои напреде им.

— Неговият доктор — прибавиха присъствующите, — който е осъден на смър неотдавна.

Комисията му записа името, възрастта, месторождението, занятието и други някои обикновени подробности, добър материал за някоя газетна статия, и друго нищо повече.

— Мене ще ме бесят днес-утре — каза Соколски с разтреперан глас — и никой няма да ми помогне, освен вас… Моля за капка милост.

Комисията се обеща уж, че ще да подействува, гдето трябва, и след малко си излезе. Заптиите, които я придружаваха, се завърнаха, като говореха помежду си „бошлаф“; Ботя и другите затворници пак ги туриха в полисите и пр., и пр. С една реч, всичко пак тръгна по стария ред; а доктор Соколски продължаваше да стои в неизвестност, за когото се пущаха различни слухове. Един ден доктор Влада, който имаше достъп при агите, каза му, че той ще бъде опростен, за което от вярно място се научил.

Същия тоя ден, после пладне, аз бях легнал да спя в кауша си. Когато се събудих, станах да отида при Соколски, да науча нещо ново. Тесният коридор, през който трябваше да премина, беше пуст, с изключение на няколко души цигани, които се занимаваха със събирането на цигари. Това беше необикновено, което аз не можах да забележа за пръв път. Нямаше така също да се чува и шум, като че всички спяха. Стигам най-после в кауша на Соколски, гдето повечето затворници бяха българи; но него нямаше там. Те всичките бяха вътре, насядали всеки на мястото си и дотолкова умислени, щото никой не си отвори устата да ми каже нещо, когато влязах при тях.

Питам аз где е Соколски и гласът ми се пресича, защото усещам, че работата не е чиста; но наместо отговор чува се само глухо пъшкание отстрана на присъствующите, които не ми отговаряли, като мислели, че аз зная всичко.

В това време, когато аз питах за бедния Соколски, той едва ли е бил предал душа на бесилницата. Преди половин час време заптиите го грабнали от затвора, след като затворили всичките кауши, вързали му ръцете изотзад, както обикновено правят за ония, които ще вървят на бесилницата, и го изкарали навън. На излязване той казал само „Прощавайте, братя“ на своите другари. Подир малко заптиите, както и други лица, дошли отвън, известиха, че въжето, на което бил обесен Соколски, се скъсало. Него обесиха в гр. Пловдив. Той беше на възраст около 30—32 години, със сини големи очи, с жълта гъста брада, доволно дълга, която го правеше представителен; ръст среден, снажен, с къдрава коса и лице доста красиво. Мнозина от другарите бунтовници се оплакваха против Соколски, че със своето лекомислие той изповядал много неща на турците, които трябвало да останат тайии.

Войводата Иван Орчо, който разруши селото Стрелча, така също наскоро бе докаран от Търново, гдето го хванали на един хан. Портретът на Иван Орча е горе-доле следующият: възраст 35—38 години, мустаки черни, завинаги подсукани във форма на кравайче, очи черни и светли, глава голяма, врат дебел, та червен, като на касапин, ръст среден, снага дебела и ръце мускулести, които от белегчетата и от разни други действия бяха накълцани като четеля; с една реч, той имаше изглед на същи войвода и юнак в пълна смисъл на тая дума. Вижда се работата, че това свое юначество Орчо го е употребявал и от по-напред, защото няколко пъти бил честит да посети турските затвори за разни безчиния. В панагюрското въстание, както казах гдето се следваше, той взе живо участие, но не в приготовленията, за което нямаше толкова способност, а в действията, когато дойде работата да се върти нож и пушка. Той се сподоби да бъде посрещнат с песни и с биението на камбаните в Панагюрище, когато се връщаше победител от с. Стрелча, село, което дълго време е задавало страх на околните български села.

След поражението на въстанието, заедно с П. Бобекова и Манча, той отива в Коприщица, гдето благоразумните сполучили вече да си турят работата наред. За да се отърват по-евтино, тия затворили апостолите и някои от първите начинатели в спицерията на Спас Хекимина, на вратата на която обесили голям кофар, запечатан с червен восък, гдето пазела въоръжена стража. В това време турската войска настъпяла вече около селото, която отишел да доведе някой си Черню. Според други очевидци Ив. Орчо с измама освободил тия пленници, като казал, че голямо число сръбска войска е дошла в Панагюрище; а според него самият той със сила ги бил освободил.