Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Какъв джинс си ти бе, аретлик? — попита ме презрително един млад човек на турски язик, който по дрехите си, по мястото, което занимаваше, и по подсуканите си мустаки приличаше да е глава в кауша.

Аз му казах, че съм българин, и поисках да ми покажат място где да седна.

— На главата ми ела седни — отговори младият човек. — От нивата на баща ми не идеш, да се грижа и за тебе.

Тоя млад човек беше българин, на име Димитър Пайтакът, родом от Панагюрище, който действително беше глава в ченгене каушу, гдето живял около две години. Преди това той бил в Цариград, гдето събрал разбойническа дружина, около 15 души, която се отправила за в България да върлува по пътищата, но в околността на Казанлък известният кърсердарин Корчу Осман ги нападнал, от които едни убил, някои хванал живи, а трети избягали. Всичките затворници, в това число и турците, наричаха Димитра — войвода, комуто и отдаваха приличните почести. Той беше млад — около 30-годишен, — с малки тънки мустачки, с черни големи очи, едното от които беше малко повредено, и с грамадно телосложение. Тук беше и един от другарите му, някой си Цвятко от Златица.

Както в Ловеч, така и тука аз останах през нощта да нощувам при вратата на мократа земя до кюповете. Рано сутринта, щом се отвориха каушите, няколко панагюрци дойдоха в циганския кауш да ме видят. Тия останаха доста благодарни, загдето съм се удържал да не издам никого от тях, вследствие на което разпоредиха се да ми събират парични помощи помежду си и отвън, измежду някои панагюрци. Техните изпити почти на всичките бяха побъркали, защото, като познати хора в селото си, мнозина имаше, които ги показваха що са вършили. Между другите затворени панагюрци в Пловдив беше и Райна поп Георгиева, която прави нашето знаме и го изнесе вън от града, но не в тоя затвор. Него време на три-четири места имаше затворени хора, които казваха, че надминавали числото хиляда.

Войводата Димитър, който се отнесе с мене вечерта дотолкова презрително, остана в недоумение, невъзможно му бе да си обясни кой съм и що съм за човек аз, та дохождат при мене някои от неговите по-първи съселяни, когато при него, войвода, глава на ченгене каушу и техен познайник, никога не бяха дохождали.

— Кой си ти и откъде-нагде се познаваш с нашите първенци? — ме попита той не без зачудвание, щом панагюрците си отидоха.

— Бях и аз едно време търговец, което ми спомогна да се запозная с много хора — отговорих на войводата; но той, наместо да се удовлетвори от тоя мой отговор, още повече ме погледна с подозрение и изскочи навън. На другата вечер Димитър войводата знаеше вече всичко за мене. Щом се аз подадох в кауша, той стана и ме покани да седна до него на постлано място, като ми се извиняваше, че не ме познавал, затова постъпил така с мене. Нему разправяли панагюрци, че аз съм апостол.

Аз се радвах в себе си, че можах да произведа подобно впечатление в пловдивския затвор както между турците, така и между затворниците, т.е. загдето мнозина ме взеха за циганин и малко внимание обърнаха на мене. В тая репутация ми завиждаха и другите бунтовници, като ме съветваха още строго да я пазя, защото тя ще да ме отърве от въжето. Като такъв, аз излязах преспокойно да обикалям всичките отделения на затвора. Ако нейде се случеше да загледа някой от заптиите или някой от турските бабаити, които и тука не липсуваха, аз се почесвах или се навеждах на земята да събирам хвърлени цигари, действие, което, както съм казал на много места, има своето решаващо влияние на турчина.

Пловдивският затвор в сравнение с другите затвори в България може да се каже, че държи първо място по своето удобство. Той е много по-добър и от сливенския. С изключение на ченгене каушу и другите отделения, които са наред с него, но и в тях пак може да се живее, защото са доволно широки и светли, с големи прозорци. Горните катове са още по-добри и чисти, в които бяха турили свещениците, учителите и по-богатите. На дъното в затвора имаше една отделна стая, с няколко прозорци и добре измазана, в която стояха няколко учители и друга търговци из Пловдив и Т. Пазарджик: П. Набодков, Дрински, Калчов, Отон Иванов, Данов и други.

Като минувах покрай малките отделения, които са на горнята страна, гдето държат повечето тия, на които са побъркани изпитите, наотделно, чух, че някой ме викаше по име. Обърнах се и видях моя любезен приятел Ботю Иванов, с когото се бяхме срещнали в троянския затвор, който плетеше чорапи. Той беше турен в полис. Два и половина месеца бяха се изминали от нашата среща в Троян, в разстояние на което време той не беше успял още да си оправи изпитите. Ако два деня го пущали да ходи свободен с другите затворници, то на третия ден изново го затваряли. Причината на всичко това беше той сам, защото не знаеше що да говори; но немалко го бъркаха и неговите съселяни от Синджирлий, гдето той живял, които, възползувани от слабостта му, всичко се мъчеха да стоварят върху него.