Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Но да продължим своя разказ, от който се отвлякохме твърде иадалеч. Убийството на А. Кънчев произведе на мене потресающи впечатления; дълго време аз не можах да забравя неговите огнени очи, думите му: „Да живей България!“ — разбития му череп и пр. Няколко нощи наред той ми се вестяваше насън във всичко свое мъченическо величие. Ангел Къичев! Той бе за мене същински ангел, той ми развали спокойствието, поколеба моите понятия за тоя и оня свят… Щом станеше дума за неговото убийство измежду младежите, които идеха в читалището, като очевидец, не закъснявах да взема участие в разговора и разказвах наподробно всичко, по кой начин именно стана това убийство. Едно аз желаех да зная, което никак не можех да си обясня: какви причини бяха принудили А. Кънчев да посегне на живота си, защото да се убие човек само за това, че нямал паспорт, видеше ми се чудно и странно. Хората ги бият до умирание, затварят ги за по петнадесят години в тъмница или до живот, но пак не се решават да турят край на живота си, а следват да търпят като волове и се молят твърде унизително за пощада. От мнозина слушах да говорят, че той бил човек на Букурещкия комитет, който го изпратил уж в България да донесе плана и събира момчета за на лято, които щял да води в Балкана да се бият с турците за българско царство и пр… И понеже имената на тия момчета А. Кънчев имал записани на книга, което писмо при всичко, че никой не можел да разбира, но като се боял с мъки да го не принудят да изкаже истината, той решил да се убие, отколкото да изгори толкова хора.

Всичко това, когато разказваха тия хора, наистина, че се въодушевляваха от предмета, похваляваха делата на подобни лица; но това беше минутно и служеше им само за забавление, да си прекарват празното време, защото никого от тях не чух да каже, че желае да се запише в тоя комнтет, ползата на който и тия сами не отричаха. Тия се отнасяха така към комитета и неговите деятели, като че тия последните да не бяха като тях хора, но някакви си свръхестествени същества. Разбира се, че както моите сьбеседници, така и аз, имахме твърде тъмни понятия за тоя комитет. Аз особено не можех да си разгатая неговата цел и ползата за съучастниците му, които подлежат на грозно самоубийство, толкова противно на християнските черковни правила, щото тялото на самоубиеца не се опява и душата му на оня свят е осъдена на вечно мъчение.

Чудно и необяснимо! Нима А. Кънчев, който беше се учил в толкова училища, не знаеше тия работи повече от мене? Както и да е, но аз дохождах до заключение, че учреждението „комитет“ трябва да е нещо свято дело. Ако А. Кънчев, когото почиташе цял град, когото сам вали-паша беше викал да го направи управител на правителствения чифлик, називаем Номуне , а българската община го канеше за учител и пр., ако такъв човек, казвам, презира всички тия блаженства и отива да се убие млад и зелен за чуждите хора, то защо аз, беден скиталец в чужд град, без всякаква кариера, не се потрудя и подействувам да се запиша, ако е възможно, в това дружество? От друга страна, немалко се смущавах, като си припомнях Изповедникът и Митарствата на блажена Теодора, във верността на които макар и да бях захванал да се съмнявам; но все пак ме смущаваха понякога, а именно, че самоубийците са лишени на оня свят от всякакво блаженство.

За разрешението на тая трудна задача вземах да чета разни книги, дано намеря в тях някакво обяснение, но напразно. В-к Дунав , който писа най-много по убийството на А. Кънчев, казваше, че той бил фантазирана глава, нямал добро поведение, не искал да залавя никаква работа и най-после, като останал без пет пари в джеба си, поискал да избегне в Румъния повечето от дългове, за да търси другари, подобни нему; но като не можал да сполучи в предприятието си, намерил за по-добре да се убие. Тия думи на в. Дунав ме заплетоха още повече. Сещах се аз, че неговът косъм не е дотам чист, защото, ако хора като А. Кънчев се убиват, че нямали пари, то що остава до нас скиталците и до ония, които заспиват много пъти гладни; освен това не ми се вярваше, че той се е лишавал от пари, защото, когато му разтьрси полицията дрехите, намериха се в кесията около десетина златни наполеона. Всичко това добре, но как можеше да повярва човек, че лицата, които пишеха във в. Дунав и които бяха така също учени хора като А. Кънчев, ще си позволят да пишат глупости? Аз вярвах, че всичко, което се пише било във вестници, било в книги, трябва да се взема за чиста монета. Така също и ония лица, които са написали Изповедникът и Митарствата, може да се каже, че са били най-просветените люде. Е добре тогава, кому да вярвам и как да отгатаеш кой е постъпал право?