Захари Стоянов - Записки по българските въстания

От друга страна обаче, не можех да повярвам как е възможно да се борят българите с турското царство, когато това последното има топове и пр., а ние сме с голи ръце: „За това да си имат грижата ония, които са написали тоя лист“ — си помислих аз и се залових да вадя копие от тоя последния, за да го науча изуст, тъй щото когато се случи да говори някой, че господ си дигнал вече берекета от земята и че той наказвал ония свои раби, които обичал — да им запуши устата, или пък ако се случи да се завърна при моите овчари, да им отворя очите, че главната причина за техните страдания не са вълчите празници и петъците, но — турският ятаган. Пет реда не бях успял да напиша още от казаното възвание, когато се похлопа на вратата и моят приятел влезе, като каза, че уж забравил нещо, а всъщност идването не беше за друго нищо, освен да вземе от ръцете ми възванието; може би и да ме е гледал през прозореца, когато го четех. Той го взе от мене и каза, че принадлежало на Петраки Златов, името на когото действително беше написано в заглавието на листа.

Пак недоразумение. Аз мислех, че измежду хората като Петракя, който носеше на гърдите си турска петала, който беше чиновник в конака и верен турски човек, и между ония, които викаха против турските зулуми — не може да има нищо общо. Изминаха се още няколко месеца, в разстояние на които видях още много чудни и секретни неща да се вършат в читалището. Единът от приятелите ми отсъствуваше твърде начесто от града; той ходеше из България и Румъния и беше станал по-откровен и съобщителен в някои работи, които служеха като предисловие. Между другото той разказваше за някого си Васил Левски-Дяконът, който отдавна време ходел из България да проповядва бунт против турците, как той във всеки град си преправял името, на едно място се показвал търговец, на друго — свещеник, на трето — овчар и така нататък.

Благодарение на моето поведение, най-после бях щастлив да ми се открие съществуванието на Българския революционен комитет. Късно една вечер в зданието на читалището аз и още двама души бяхме посвятени в тайната. След като се заключиха всичките врата и се спуснаха пердетата на прозорците, приятелят ни с револвер в ръка изложи предварително в кратки думи, че няколко младежи в България, като се уверили, че положението на българския народ никой път не може да се подобри и че всички стремления към образование и просвещение са немислими да станат и да принесат ожидаемата полза дотогава, докато господаруват над нас турците, по примера да другите народи съставили патриотически общества под название „революционерни комитети“, главната задача на които ще бъде да подигнат българския народ на въстание против турците и пр., и пр. После това той прочете множество възвания и правила за целта на тия комитети и длъжностите на членовете, от които считам за неизлишно да поместя само устава, който съдържа най-интересните правила и който е твърде малко познат на читателите.

Ето тоя устав:

Без свобода няма живот… Смърт на неприятелите.

1) Български революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено.

2) За да бъде изпълнена тая цел, позволява се сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.

3) Ние, българите, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружественно, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаем да съставим с тях федерация из свободни земи.

4) Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи , да се управлява български , т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населеня с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи.

5) Нека сяка народност, както и секи човек, уварди своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Ние не желаеме чуждото, т.е. онова, щото не е наше; но не желаеме да дадеме и другимо своето.

6) Ние нямаме претензии за исторически права и затова оставяме на самият народ да реши своята съдба и да яви с кой отдел на съюза желае да се присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли, или с гръцкия — следователно у нас не могат и да бъдат въпроси за границите.