Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Капитанинът на парахода, който разбирал своята длъжност, опитал се пред грубата въоръжена сила да спаси злощастните двама другари и да запази честта(!) на австрийското знаме. Той заповядал да постелят това последното пред входа на парахода и се оттеглил настрана, като казал на турците, че преди да влязат в парахода, то трябва най-напред да стъпят на австрийската чест. Разбира се, че турците са били задържани на минута, но австрийският в Русчук генерален консул, който така също се намирал на скелята и който имал предварително съвещание с вали-паша, а може би и със своето правителство, казал, че всичката отговорносг той взема на себе си и че австрийските параходи не трябва да служат свърталище на различни смутители. Когато се изравнили дипломатическите преговори между цивилизованата държава и варварска Турция, военният командантин изпратил най-напред в празния параход някого си Хюсеин чауш да помоли още един път Цветка и Никола да се предадат с добро на правителството; но докато той си отвори устата да предаде своето поръчение, от камерата се чул гръм, който повалил на земята чаушина. Разбира се по само себе си, че турците не можели да стоят вече хладнокръвно. Заповед била дадена на войската и около стотина пушки изгърмели върху парахода, на който всичките стъкла и тънките направи били потрошени. Гърмежът се продължил няколко часа, но двамата херои постоянствували още, като отговаряли от време на време със своите револвери срещу нападателите. Заптиите насядали на няколко каика по Дунава и заобиколили вапора от всяка една страна, върху който не преставали да гърмят. Страшно вълнение било възбудено в града от това приключение, а особено между българското население.

Турците престанали да гърмят чак тогова, когато престанал гърмежът на парахода и когато чули, че двамата мъченици започнали да пъшкат, което било знак, че те са вече наранени. Тях ги извлекли навън заптиите, облени в кръв, от които единът бил вече мъртъв, а другият — нашарен с куршуми на много места. По начин съвсем варварски били тия завлечени в конака на вали-паша: живия хвърлили в една проста талига, а умрелия вързали за краката от талигата и го влекли през улицата като мърша. На другия ден и двамата бяха погребани в българските гробища.

Както тогава, така и сега мнозина уверяват, че Цветко и Никола били предадени от Величко Симеонов, родом от Шумен. Това се случило така: Величко се намерил в Браила с двамата патриоти, на които се препоръчал за народен българин, избягнал в свободна Румъния уж от турския ятаган. Цветко и Никола били дотолкова наивни, щото открили своята цел пред поменатия мним патриотин. Той сполучил да им вземе и портретите, които изпратил на турските власти, а когато се качили на парахода, преминал в град Мачин, отгдето по телеграфа уведомил властите в Русчук. Всичко това обаче аз не съм видял с очите си, т.е. предателството, следователно не можа да гарантирам, доколко то е истина. Питах един път самия Величко Симеонов за това; но той не ми даде удовлетворителен отговор. Посмънка, позачерви се и ми каза, че времето щяло да покаже всичко. Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствувало истината. Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха без време, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира. Така например поп Кръстю из Ловеч, който изпи кръвта на Левски, след Освобождението ни умря без време. Главната причина на неговата безвременна смърт бяха няколко допуски във в. Славянин , в които се говореше открито, че неговата свещеническа десница е предала Левски на бесилницата. Стефан поп Гецов из Русчук, на когото така също не беше чист косъмът, като влязоха русите в Русчук, захванаха оттук-оттам да му пошушват, че той е бил шпионин. Стефан мълчал, но вътрешно не бил спокоен — борбата със съвестта вървяла по своя установен ред. Един ден, ден празничен, Стефан отива при берберина. „Обръсни ми брадата, мустаците, веждите и главата“, казва той. Берберинът го послушал, без да се договеди каква е работата, т.е. без да познае, че на Стефана била изхвръкнала вече едната чивия. Хората се връщали от черква, а Стефан отива да ги среща и вика: „Не съм шпионин!“ После малко той умря в един манастир. Такъв е краят на шпионите; но не само на ония, които са шпионствували при турците, но въобще на всичките.

А параходът „Германия“, в който никой българин вече не искаше да влезе и на всекиго възбуждаше неприятно впечатление, скоро престана да се явява по Дунава. После 3–4 години той премина веднъж, но с друго име вече и преобърнат от пасажерски на прост хамалски вапор.