Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Колко сме души в тая чета, довечера ще да запалим по една свещ и ще да се молим богу да ви избесят всинца ви утре!

Каква беше тая чета със знаме и защо толкова робска ревност от страна на нейния байрактар, аз не зная. Приличаха като да бяха от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т.е. войниците, или пък че се връщаха от царска ангария.

В Севлиево стигнахме още с видело; па и другояче се не можеше — заптиите бяха готови половината от нас да изтрепят, но само деня да стигнат. По само себе си се разбира, че нашият синджир и в Цариград можеше да привлече любопитни, а не и тука, в това отдалечено граденце. По тая причина чаршията и от двете страни се стичаше подиря ни, но само турци, а нашите българи нямаха това право, едно, от страх да ги не заподозрат в симпатии, а, друго — от жалост. Ние останахме зачудени, щом се подадохме в местния затвор — нашия хотел, — на който освен отделението и дворът беше пълен с българи само, граждани и селяни от всякаква ръка. По техните лица, по вниманието и впечатленията, които им произведе нашето появявание, отведнъж ги познахме, че не са те борчлии, чапкъни и пр., но хора от нашия еснаф, хора въстаници. Тия бяха повечето от околните старопланински села: Ново село, Батошево и Кръвеник, които, както е известно, бяха въстанали тая година с оръжие. Числото на затворените може да имаше в севлиевския затвор около 120–150 души: свещеници, учители, младежи, старци и пр. В тоя затвор, който се пада отстрана, като се влезе в конака, ние не можахме да видим ни един турчин, всичките бяха българи. Нямаше и българи затворници за обикновени престъпления. Може би на друго място да имаше затвор за тия последните.

Сред двора ни спряха, дордето ни проверят. Бяхме седнали на колело да си почиваме, но често трябваше да дигаме тежките железа и ставаме на крака пред всяко ефенде, което от любопитство дохождаше да ни погледа. Всеки се интересуваше да види комитите от Ботйовата чета, минали от Влашко. Аз и други още не бяхме от тая чета, но понеже тя имаше болшинството в нашия синджир, нейното име се и слушаше. По едно време един юзбашия се изтърси при нашето колело сред двора и изсипа напредя ни една торба пексимет, като ни каза да заповядаме.

— Тоя пексимет като че е земен от комитите? — каза Сава Пенев, който завинаги имаше обичай все да казва по нещо.

— Вземете си думата назад, нашият цар-баща не струва кабул да храни своите затворници с комитаджийски хляб! — отговори юзбашията повече увешателно, отколкото сърдито, защото си личеше, че е човек с меко сърце.

— Ефендим, защо давате хляб на тия едепсизи? Те не са наши българи; те са крадени от бащи, сърби, манафци, гърци и други оше вери, така щото от тях излязло катъри — каза един българин с твърде дълги мустаци.

Сава Пенев му отговори на това с нецензурни слова, от които се разсмя и самият юзбяшия. Тоя българин беше новоселец, затворен като бунтовник, но за подлите му дела беше оставен да ходи свободен, както отпосле ни обадиха севлиевските затворници. По чест и по авторитет, за нас нарочно изпразниха едно отделение от затвора, най на кюшето откъм конака, и ни вкараха вътре със синджира заедно. С такава тържественост преминахме ние през един дълъг сайван, пълен с бунтовници, които, от стресвание или от уважение към нас, станаха на крака и изпращаха синджира ни с глухи въздишки. Когато затвориха отделението ни с ключове и кофари както вратата, така и краищата на синджирите, на дупката на нашата врата се появи най-напред един свещеник с мъченическа физиономия и голяма гуша, с каквито се срещат хора по балканските теснини.

— Юнаци! — каза той. — Вашата слава и на тоя, и на оня свят ще да бъде равна с оная на спасителевите апостоли! Бог нека ви е на помощ, името ви да се слави во веки веков!

Тия думи, които ние за пръв път чувахме, откак бяхме попаднали по затворите, твърде силно ни трогнаха, забравихме на минутата още и мъки, и неволи. Мнозина от синджира ни викнаха да пеят бунтовни песни. После светиня му изредиха се и дойдоха на дупката много от затворниците, които ни поднесоха своите поздравления и съчувствие. В нашето лице те гледаха важни и многозаслужили хора, просто благоговееха, защото, според както им разказали турците, нас карали за Търново, гдето на втория ден ще да бъдем избесени. Други дойдоха и ни поискаха имената, кой откъде е, где е бил и где е хванат, за да останело нещо за историята. Най-после яви се на същата дупка едно севлиевче, на име Тасо, не бунтовник, преди въстанието затворено, но вярно и честно момче, съобщител между града и затворниците, защото го пущаха да ходи навън, което ни обади, че братията по другите отделения ни събрали парична помощ от около 150 гроша, сегашни 150 лева, с които да можем на другия ден да си хванем кола за Търново. Дадоха ни още тютюн, ястие, вестници („Ново време“ и „Зорница“), с една реч, ние бяхме героите тая вечер измежду 150 души, така също като нас въстаници. Бяхме насядали да вечеряме вече, когато външната врата на общия затвор се отвориха, куп заптии и други тичаха, като че носят глава. Спряха се на нашата врата, бързо отвориха и отключиха синджира ни и като кучета ни повлякоха навън.