Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Все едно, те са от моя еснаф хора — отговори Амиш нависоко, така щото всички да можат да го чуят. — Ако аз бях войвода на тия момчета (т.е. на нас, комитите), то работата щеше да бъде по-другояче. Най-напред щяхме да изколим пашите и каймакамите, които са първите душмани на сиромашта. Но не се е минало: като се освободя, което няма да бъде късно, ще си избера за другари изключително комити. Те са по-пешкин момчета.

Амиш говореше това сериозно и натъртено, а турците наоколо се пукаха. Това той говореше повечето от инат към правителството; а може би и да беше убеден, че ние, комитите, които така също сме против пашите и каймакамите, нищо не ни дели от него. Неговата вражда към всичко, ще е правителствено, нямаше граници. Откак той влезе в затвора, бунтовниците, които бяха в неговото отделение, прах не даваше да падне върху им. Един ден заптиите не пуснаха сестра му, малко кадънче, да дойде при него и му донесе едно-друго. Когато ни пуснаха вечерта на двора, той застана под прозорците на агите и почна от края. Най-напред започна да псува заптиите, че били хора едепсизи; после дойде до ефендетата, каймакамина и кадията, които нарече московци, а най-сетне — отиде и към Цариград. Дълго време никой не му се обади нищо, всички слушаха, а заптиите си намираха работа другаде. Такъв беше неговият авторитет, такъв е той и на всички прочути бабаити, за които се парализираше всеки закон от провинциалните власти. Амиш беше бягал няколко пъти от ръцете на правителството, избяга и сега. Ние бяхме в Търново, още, същия почти месец, когато се научихме, че като го карали за Русе, сполучил да избяга по пътя, разбира се, с помощта на заптиите.

Сегиз-тогиз в затвора дохождаше и в. „Дунав“, който четеше на висок глас Кючюк Мехмед, за когото казах вече, че имаше отгоре си и малко ходжалък. Затворени хора, всичките се интересуваха от новини, в това число и циганите. Разбира се, че техният интерес беше много прозаичен, все за едно и също питаха, слушаха и искаха да им обади вестникът няма ли да стане някоя гюрултия, каквато и да бъде, щото и те да видят бял свят. Помаците, които, макар и да слушаха прегънати, като се четеше турската страна, но нищо положително не можаха да разберат. Затуй вземаха после вестника от турците и дохождаха при нашия синджир да им го чете някой от произнесените вече комити. Аз не смеех да взема отгоре си тоя приятен труд, защото политиката страдаше и вънкашно, и вътрешно. Попогледвах само през рамо и през глава, като четяха другите, дордето не ме зърнеше някой циганин и извикаше с учудване, че и аз съм се интересувал от вестник.

Няколко деня след докарванието на Обретенова, един ден после пладне чаушинът обяви от прозореца да сме се приготвлявали за път. Разбира се, че после това нечакано съобщение, причините на което никому не бяха познати, смути всички ни, защото предполагахме, че и към бесилка може да се върви. Съобщението беше само да се готвим, а за къде — тайна оставаше. Своята заповед чаушинът допълни, като се обърна към мене отделно и ми обади, че и аз съм пътник, и аз отивам с „баш“ комитите. Изкараха ни на двора, коваха ни и заключваха в кофари и белегчета цели часове, проверяваха ги, даваха наставления и пр.; а наоколо се въртяха десетина души конни и пеши жандарми, които щяха да бъдат нашият конвой. Вместо двете ръце на всекиго да заковат в желязо, направиха така, щото на двама души, които бяха един до други, вземаха по едната ръка и ги заковаваха в едно и също желязо, а другата оставаше свободна. На вратовете имаше така също общ синджир, който съединяваше дясното с лявото крило. Прочее, за да побегне някой, ако имате такъв с подобно лековерие, трябваше да троши две железа от един път. Освен петимата другари от Ботйовата чета и аз в общия синджир туриха още и двама души селяни на двата края като стражари. Те бяха от Троянско, овчари, набедени, че давали брашно на бунтовниците. По тоя начин в един синджир ставахме осем души; осем души на една линия трябваше да вървим.

Дордето трая заковаванието, заптиите не преставаха да ме утешават да не съм се боял от грозния синджир, който бил определен за другиго; че моята невинност била позната вече по големите капии и пр. На тръгвание всичките турци затворници станаха на крака да се простят с мене, като ме благославяха да ми помогне бог да се отърва по-скоро.

— Не ни забравяй — продължаваха те, — като ти се падне човек, проваждай ни много здраве, да се разбираме.