Захари Стоянов - Записки по българските въстания

За турци, за турски конаци и за затвори нямаше никакво понятие. Останалите му другари, Обретенов и Савата, имаха скрита една турска лира още от Букурещ, които три пъти събличали, но пак не можли да я намерят. От тая лира те купуваха тютюн, от който целият синджир пушеше. Димитър Тодоров, или Димнтрото, както го наричахме, да се случи да не пуши. Гледаме го, един-два деня не хортува, а само въздиша и нищо не говори. Когато другарите му се заинтересуваха сериозно и налегнаха да узнаят защо се сърди, Димитрото даде такива едни обяснения:

— Аз не пуша като вас тютюн, а вие не ми отделяте от общата лира никакъв пай. Затуй един турчин ще ми напише една петиция до гуверното, в която ще да се оплача от вас и ще поискам вместо тютюн да ми се купува заран по една плачинда (бирек).

Кой не почна да се смее на тия конституционни термини, които бяха и смешни, и диви в ловченския „парцал“? Но Сава Пенев, който беше малко сприхав, вместо да се смее, немилостиво започна да мушка клетото неопитно момче, което турците бяха надумали. Савата му обясняваше с груби думи, че то е просто, че на турците целта е друга, която отпосле ще да разбере, а то гледа недоверчиво и уверява невинно, че който турчин се застъпял за него, видял му се много добър човек. Турците разбраха това неспоразумение и на часа се смесиха, като държаха страната на младото момче. Тия искаха, уж по милост, да го изкарат от синджира, да не сме го мъчели. После го убедихме да си наляга парцалите.

По това време в ловченския затвор докараха на кола едно младо турче, цяло потънало в кърви, дума не можеше да произнесе. То се казваше Амиш, по занаятие разбойник, от прочутите. В това разбъркано време турски разбойник, и да бъде ранен, то беше и чудно, и рядкост, защото правителството, като преследваше неприятелите на държавата, не му оставаше време да се занимава с обикновените разбойници. Това станало обаче не без причини. Кой знае по какви съображения и цели, разбойникът Амиш си хвърлил гайтаплията аба и колчаклиите потура и облякъл вместо тях панталони. Башибозушката потеря го взела за комита и хвърлила да го убие. За тая непредпазливост, сторена и от двете страни, всичките турци и заптии съжаляваха, че станал жертва един юнак човек. И наистина, той беше юнак. Една неделя след докарванието му той оздравя от раните си, понеже повечето бяха от сачми. Преди да излезе на двора с другите затворници, т.е. да завземе официалното си положение, той си приготви такъв един тоалет: донесоха му, не зная кой, от града нови дрехи от първо качество, сърмен джамадан, фес с дълъг пискюл, превързан на главата му с бледосин чембер, с червени еменки на краката и с писани чорапи. Прангата му на крака, която се премяташе през рамото, той накара двама души затворници да налеят в една копаня вода и да я изтрият със сапун и с пясък. И наистина, тя лъсна като ланц на часовник. После това той си наметна писаната аба, провисна прангата през рамото си и излезе по двора в определеното време, когато пущаха всичките затворници, с такава гордост и чалъм, като че той да беше първото по заслуги лице в града. Прангата я дрънкаше нарочно, колкото му е сила, за да обръща на себе си вниманието и на затворници, и на заптии. Отгдето преминеше, всеки му ставаше на крака, всеки го считаше за гордост, ако той приемеше да отговори на неговата „мерхаба“.

Амиш разбойникът беше на възраст около на 25 години, с големи и черни като на гарван очи, тънки вити вежди и малки подсукани на ибришим мустачета, въобще той беше извънредно хубавец човек, което идеше в контраст с неговото позорно занятие — разбойник. Когато той се подаде за пръв път на двора в тоя кайфет, със скъпоценно кехлибарено дълго цигаре, което накриво стискаше в устата си, на всичките привлече вниманието без изключение. Турските затворници и заптиите конашки въздъхнаха, т.е. стана им жално и мъчно, че подобен герой е принуден днес да лежи в една стая с проклетите комити. Но колко тия последните останаха зачудени и гръмнати, когато Амиш премина покрай тях само, изгледа ги с презрение, никъде не се спря, а тръгна към нас, комитите, които по причина на синджира, който ни съединяваше натясно, бяхме седнали всинца на една дъска. Той ни поздрави любезно, нарече ни „аркадашлар“ (другари) и седна с нас наред, като заръча и за себе си, и за нас по едно кафе. Един стар турчин, който помисли, че Амиш се е сбъркал, т.е. не ни е познал, че сме комити, доближи се до ухото му и му обади, че сме царски душмани, неприлично е да сяда до нас и да ни нарича „аркадаши“.