Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Но аз бях далеч още да се възмутя от тия ситни-дребни работи на това място, в тоя вертеп от разбойници, гдето човекът, човек-българин, се ценеше с мухата. Беше ли умно, имаше ли някаква логика да взема да се курдисвам, че съм бил комита, че съм излязъл по гората за народни права, че мразя турците и тяхното царство? Кому ще да говоря това? На разбойниците и конекрадците цигани ли? Резултатът щеше да бъде бой до умиране и всякакви мъки. По това време българинът се считаше за виновен не само че е въстанал против държавата, но че имал и хубави мустаки. Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на самоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и други мъки.

Два месеца не бяха се още изминали от славните събития по Средня гора, надеждите бяха угаснали, но не и симпатии, било към делото, било към неговите сподвижници. През две крачки стоят двама другари, двама скъпи съмисленици, а аз да не можа да поговоря с тях, да разделя впечатления и мнения, да разпитам за участ и съдба, най-после да се разговоря искрено със свои хора, които не бях виждал от злополучния ден 11 май, когато убиха Бенковски! Това ми бе най-мъчното. Ударих го на ахмаклък и се обърнах към тях, към Каблешкова, да говоря; но един циганин, който стоеше недалеч, хвана ибрика с ръка и го посочи срещу ми. Това запретявание не се правеше толкова от правителството, колкото от самозваните управители на затвора, които, преди да ме оставят, след като ме закълнаха, поръчаха на циганите, стоящи около ми, да ме нагледват да не говоря със „старите комити“. Същото това желание аз забележвах и от страна на тия последните.

Когато агите се оттеглиха от мене по местата си, аз се ослушах и чух мнението им за мене, което са можали да си съставят.

— Как е? — попита един от тях.

— Много на серсем ми прилича — отговори Команлията Хасан ага, 40-годишен човек, който имаше претенция на ага и който бе затворен за обир.

— Рано е още да си състави човек мнение за него, защото не си е отпочинал, не се е съвзел от бой, път и пр. — отговори друг, на име Сали ага Торозлията, единственият грамотен човек в затвора на турски, когото бяха затворили, че правил фалшиви тескерета за крадени коне.

— Колкото и да си отпочине, не можеш го сравни с Телеграфа — заключи Кескин Пехливан, най-напереният между затворниците бабаит, който се обвиняваше за кадънджилък, т.е. кадъна влякъл.

Телеграф турците наричаха Каблешкова, защото им бе разказал в затвора, че преди да бъде бунтовник, бил телеграфист в Хиршовата железница, на беловската станция.

— Какво си говорите, где Телеграфът — повтори Сали ага. — Кератията, макар и да е гяурин, наш душманин, но „малематът“ му дава кеф за много наши ефендета.

Посред разбойническите викове, песни и псувни на затворниците турци и цигани, от които ехтеше целият затвор, издигна се и слабият глас на Каблешкова. Той запя Марсилезата, но вместо нейните думи, каза следующето, пак на френски: „Да знаеш, че апостолът Волов, който се отдели от нас на Балкана, убиха го при една река.“ 123После това по същия начин той ми съобщи, че ако мога да отърпя, да не съм казвал истината, защото ще да бъде безполезно; в нашето лице виждали прости разбойници, т.е. правителството. За смъртта на Волова Каблешков ми известяваше, че ако съм преплетен с него в изпитите си, да свалям вината върху му, като умрял. Когато той свърши своята унила песен, няколко души от затворниците извикаха:

— Ашколсун бе, Телеграф ! Ти си знаел и да пееш?

— Гласът му „макамлия“, но думите не разбираме — забележи един помак.

— Имате право: песента е френска, на Наполеона, който заедно със султан Меджида разби московеца в Севастопол — отговори Каблешков.

— Не той ли прати на падишаха своята дъщеря само да му спечели приятелството? — попита някой от турците.

— Да, той същият — отговори Каблешков и смигна с окото си.

Сиромаси турци! Где да бяхме руски, френски или други бунтовници? И дяволът да ни беше посредник, пак не можахме се подуши. После горните обяснения, които удовлетвориха и Каблешкова, и мене, всеки за свой пай се тръшна на голата земя, понеже беше време за спане, полунощ наближаваше, вънкашната стража надникна от прозореца и сгълча всички да не дигат шум, но да лягат и гебердясват .

Както казах, мястото в това отделение, наречено „парцал“, беше влажно и нечисто. Но тия несгоди, иди-дойди — теглеха се. Що трябваше да се чини с известните по всички затвори и в подобни нечисти места гадини, които са три породици? Особено дървениците, най-свирепите: тия като че извираха от стените, а от тавана валяха едри и угоени като боб. Гдето се залепяха, игли бодяха, пришки като турски бешлици се дигаха. Почешеш се, помръднеш се, дрънкат букаите — приличната забележка се направи от затворниците. Изпъшкаш или въздъхнеш — пак забележка.