Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Живей бе, пехливан! Я го гледайте каква е юначина, в кърпа да го вържеш. Как си със здравето си? Благополучно ли можехте да пристигнете в градеца ни? Колко ще се побавите на мусаферлик? Честито ви царство! Пък името на краля ви не можахме да чуем? Умна някоя глава трябва да е бил негова милост! Ами и кралица имахте ли си? Ти кой град, кажи да видим, беше си избрал да бъдеш паша? Разбира се, че нашият Ловеч никога не би предпочел?

И много други подобни въпросчета ми зададе юзбашията с такава злоба, щото кехлибареното му цигаре, което стискаше между зъбите си, хрущеше и се местеше ту на лява, ту на дясна страна из устата му. След като заповяда да ми смъкнат железата от ръцете и да ми ударят конски букаи на краката, каза да ме затворили в „парцала“, който е най-лошото отделение от ловченския затвор. На последно разделение, когато си излязвах из неговата канцелария, две плесници зад врата дойдоха като порция да допълнят горните му заповеди, т.е. да не бъдат те така суха формалност само. В двора под прозорците на затвора, гдето ме спряха да седна, дордето ми заковат новите декорации, затворниците се трупаха отвътре на прозорците да гледат на бъдещия си нов другар. Глух шум от дрънкание на синджири и други глъчки дохождаха до моя слух. Въобще затворниците, както имах случай да забележа отпосле, с голямо нетърпение и любопитство очакват всеки новодошел отвън да им разкаже нещо ново и да го оскубят, с каквото можат. Тия се приготовляват доколкото е възможно повече впечатление да произведат на новия си гост с първо още влизаие.

Введоха ме в стаята „кафе-оджа“ или място, гдето пази караулът. На лява страна малка вратица с двойни порти, едните от дебели дъски, а другите от кръстосани кириши и напречени с яки синджири, се отвориха с шум от скърцание и дрънкание, гдето аз с пречупен врат се наведох и влязох.

— Да ви е честит! — каза чаушинът и затвори подиря ми.

Гъст дим от тютюн, смесен с нетърпима миризма, която влечеше от вътрешността на зданието, силно се почувствува. Чудно, че всичките затворници, които преди минута бяха натрупани по прозорците, сега чинно бяха насядали на два реда покрай стените на дългия „парцал“ един срещу други. Тия бяха изключително турци и цигани, всичките мирни и сериозни, като че решаваха някои важни въпроси. Само на дясна страна от вратата, в самото кюше, върху едно чуканче, беше кацнала една малка ламбичка, направена от стъкло за вакса на обуща, каквито се продаваха по онова време. Тя нямаше отгоре нужното стъкло, затуй слабият й пламък се помрачаваше често от множеството мушички, които се трупаха около светлината. Дълбоката тишина, която владееше измежду затворниците, придаваше още по-голяма грозотия на техните полуосветени лица. Поне на мене така се струваше, понеже всичко наоколо ми беше грозно. Трима-четирма души турци с големи чалми и с чибуци стоеха най-близо до ламбичката и тържествено отпущаха кълба дим из уста и нос, който се виеше над главите им като венец. Светлината на тая малка ламбичка никак не досягаше на противоположния край, гдето така също имаше хора, на които светеха в тъмнината само цигарите и чибуците, като звезди. Ония, които стоеха около ламбичката, бяха най-авторитетните аги от това отделение.

Мъртвата тишина в тоя отвратителен вертеп се нарушаваше само от дрънканието на моите букаи, които и не знаех още как да влека. Няколко минути останах на крака до вратата, защото се смутих от онова, което виждах напредя си. Не знаех, на коя страна да отида, па се и боех да седна, да не би да сбъркам нещо. Казах „добър вечер“ на турски, никой не ми отвърна, като че всички да бяха неми или от восък направени. Сбърках се още повече, не ми идеше и на ума и какво да кажа вече; помислих, стори ми се, че всички ще наскачат отгоре ми. За пръв път през живота си виждах турски затвор, та и туй беше лошо, че нощно време ми се случи да вляза. Най-после един от големците, които стоеха близо около ламбичката, каза да вървя напред из затвора, като ми посочи в същото време с чибука си към тъмната страна. Мнозина от затворниците, нарочно може би, бяха си прострели краката на пътя ми, т.е. бяха ги посрещнали един с други, понеже затворът е тесен, така щото аз се препъвах с букаите си, което им даваше повод да ме псуват и подритват да не бъда „кьорав“.

Чак на дъното на затвора, гдето стоят гърнетата, гдето турците се мият по десет пъти на 24 часа, т.е. гдето завинаги трябва да си държиш ръката на носа, беше ми заповядано да седна върху голата и мокра земя. Седнах аз и си направих един вид сметка, че тая нощ голям бой ще падне в това кюше. После ияколко минути мълчание един от затворниците турци, що стоеха до ламбата, стана на крака, дигна ламбичката и заедно още с трима-четирма турци, също затворници, дойдоха при мене. Извикаха ме да седна малко по на добро място, седнаха и тия наоколо ми на търкало и сложиха ламбицата напредя ми, за да ме видят по-добре. Въобразявам си каква фигура съм представлявал от себе си в това време! Най-напред тия ми поискаха един бешлик „ялак парасъ“, т.е. право за чистение на затвора, което плаща всеки новодошел с първо влизание. Като им отговорих, че нямам пари, на часа един от тях, без всякакво двоумение, почна да ми разглежда дрехите коя ще чини пари и избра антерията ми от здрав панагюрски шаяк, която на часа съблече от гърба ми.