Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Турците почнаха да се смеят от моето питане, който смях ми падаше на сърцето като балсам.

— Аз не съм поп, аретлик, нито съм пък комитаджия, но така също като тебе ме хванаха за права бога — отговори даскал Найден, като ми и намигна в същото време.

Разбрахме се.

— Откъде беше ти бе, аретлик? — обърна се хитро да ме попита Каблешков, но турците-затворници го слушаха и той млъкна.

Официалната част с моето приемание и изпитвание се свърши вече. Дисциплината, която досега владееше между затворниците, между разните крадци и разбойници, която само за мене беше наредена, за да ми се произведе по-голямо впечатление, което е страст у всички затворени хора, се наруши отведнъж. В това отделение от ловченския затвор имаше около 30–40 души затворници, най-голямата част цигани-конекрадци. Отделението е една обикновена продълговата стая, не повече за десетина души, така щото мястото за сядане и спане се даваше с мярка. На големците и бабаитите — по три-четири педи, на циганите — по две, а на комитите — по една. Налягали и от двете страни, краката им се посрещаха посред. Като минуваш с букаите, трябва да си дигаш краката като кон, да не закачиш някого. Ако се случи противното, текметата и псувните се пущат в ход.

След като седнах на мястото си, всичките затворници се разшаваха из затвора, защото беше още рано за спане. Едни от тях започнаха да се борят около ми и нарочно падаха отгоря ми; други се пощеха и хвърляха върху ми своята нечиста скърна; трети пееха и т.н. Ламбичката не беше се вдигнала още отпредя ми, мислех си, че има да се вършат и други церемонии; и други разбойници без разбор насядаха около ми, така щото колелото порасна. Разпитваха ме за туй-онуй, най-после един изпомежду им, както седеше, отведнъж трепна и захвана да дири нещо си наоколо. Не го намери, затуй се обърна към другите събеседници и почна да ги псува и обвинява в невярност.

— Какво има, що изгуби? — попитаха няколко от набедените.

— Открадна ми се пръстенът — отговори пострадалото лице, — пръстен, който беше чисто сребро.

— Работата ще да падне на клетва — отговори един стар циганин, върху косматите гърди на когото висяха няколко муски. — Който не целуне зелената паница, в него ще да излезе пръстенът.

Мнението на циганина се прие без противоречие. На часа донесоха една зелена паница и едно пешкирче, с което наред всекиму затваряха очите, а паничката искаха да цалува, като го караха в същото време да каже: „Валлаха, билляха, не съм го вземал.“ Това беше един вид клетва; никой се не отказваше от нея, всички се оставиха да ги пребулват с пешкирчето и да целуват паничката, което те извършваха с известно благоговение. Никой се не смееше. Най-после дойде, ред и до мене, и аз трябваше да дам клетва. Помакът, който разнасяше паничката, каза ми, че понеже и аз съм се намерил там, т.е. присътвувал съм, когато станала кражбата на пръстена, то, според обичая, да съм се закълнял, няма нищо, да не съм се сърдел, щом ми е чисто сърцето, макар и да съм мусафирин. Аз от учтивост и от гордост даже, че имам еднакви права с тях, не го оставих да свърши, с наклонение главата си към пешкмрчето изявих желание, че искам да се кълня. Но работата била съвсем друга, имало съзаклятие. Никакъв пръстен нямало изгубен, това било само предлог. Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целуване, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч… Целият затвор гръмна от смях. Отпосле Каблешков ми говореше, че щял да ме предупреди, но не смеел. И него с даскал Найдена кълнали по тоя начин първата вечер. Тая комедия се повтаряше с всеки новодошел българин. Понякога не правеха изключение и циганите. Един нещастен свещеник, който само една вечер престоя в затвора, три пъти му даваха тая клетва, и той не можеше да се усети, понеже беше много измъчен.

Немирните затворници, след като ме закълнаха вече, оставиха ме свободен, освен двама-трима цигани, които следваха още да се разговарят с мене твърде невинно за някои домашни работи, като например имало ли много коне и биволчета към моето отечество и пазят ли ги строго стопаните им. Като им разказвах, че в тия разбъркани времена кому остава време да се занимава с добитък, то те чупеха ръце, че през туй време съдбата ги докарала в ловченския затвор. Един от тях, основающ се на мойте външни черти, осмели се да ме, попита, не съм ли от „техните“, т.е. циганин, като ми и заговори на своя тънък язик. Ние знаехме още от малки няколко думи от тоя язик, които пуснахме в ход и които ни много помогнаха било откъм бой, било за хляб.