Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Преминаха се още няколко часа, но никой не се явяваше да дойде да ме повика или да ми донесе нещо за хапвание, защото от сутринта още не бях ял, което знаяха и конашките хора. По едно време дойдоха няколко души отвън, които бързо се качиха по стълбите на конака, което показваше, че тия са хора вътрешни и не от долня ръка. Няколко минути после тяхното дохождание видях, че из стълбите се спусна едно старо заптие със свещ в ръка. Той се спра пред вратата на моя затвор, завъртя куфарчето, свали синджира от врата ми и махна с ръка да съм тръгнал напредя му. Грозно и оглушително дрънчаха букаите на краката ми, дордето се възкача по стълбите. Нощната тъмнина, нощната тайнственост, която владееше навсякъде, неволно вдъхваше на човека ужас и трепет. Излязохме горе в салона, но и тук убийствена тъмнина, никъде се не виждаше ни светлинна, ни жива душа с изключение на една сянка, която пазеше стража близо до една врата.

Но работата била нагласена от по-напред. Па можеше ли и другояче? Първият комита, после Каблешкова, аз бях в Троян, а в такъв случай всеки се интересуваше да види своя душманин; ни един правоверен не би се отказал от да не изпуши своя чибук в негово присъствие. Само в Пловдив, в Търново и Т. Пазарджик комитите бяха станали двама за пара, само в тия градове терекията кятипин плюеше своята брада и викаше: „Коренът ви да изсъхне! Ние се наситихме да ви бесиме, а вие се не свършате още.“ А в малкия Троян събратията на наша скромност бяха скъпи по онова време и за най-афионлията ага. Дордето си скитахме в тъмнината из салона на троянския конак, заптието, което ме водеше, бутна една врата, в която, след като ме введе, притвори вратата и остана навън. Стаята, която бе осветлена, съставляваше букетът от турската власт. Околовръст по миндерлиците бяха насядали чалмоносни аги, с подгънати крака, като да люпяха яйца. Техните чибуци, над които тия мислеха сериозно, издаваха такива кълба гъст дим, като че да гореше подът на стаята. Между всичките имаше само един млад, с панталони и с фес, който така също пушеше чибук, но с тая само разлика, че наместо лула на края на чибука му беше втикната цигара. По своето облекло тоя последният твърде лесно можеше да се вземе за българин, т.е. за конашка рая, но пъстрата му жилетка, от жълточервена басма, направена на малки кутийки, бръснатият му врат и а ла турката му черно сетре очъртаваха цяло-целниничко ефенди с чин кятипин или тескерджи-меймуру.

Всичките присъствующи заедно с младото ефенди бяха осем души. Като изключим тоя последния, останалите бяха въоръжени кой с по един, кой с два пищова, жълта харбия и нож по средата. Най на края стоеше и ходжата, който ме посрещна през деня. И той нямаше оръжие, но наместо това притежаваше друг род украшения. Бялата му чалма не се виждаше от цвете, най-много тъмночервена люлека. За да не увехне тая последната наскоро, практическият ходжа напълнил едно бяло стъкленце от 50 драма, ракиено, с вода, в което беше турил цветето, а после го пъхнал в чалмата си отпред, така щото той приличаше на персийски шах. Стаята, в която стоеха тия тайнствени лица, имаше горе-долу следующия вътрешен наред. Тя бе помазана с бял вар, който от многото пушение беше пожълтял съвсем. Два прозорци, които надничаха в буйния Осъм, който минуваше покрай самият конак, нямаха никакви пердета, така щото отражението на звездите във водата отвътре можеше да се види. На противната страна висеше прост часовник с кукувица, монотонното тракание на който още повече придаваше ужас на нощното събрание. На противната страна имаше закачено на стената едно малко календарче, с арабски и с турски цифри, което бележеше числото 15, при всичко че тоя ден имахме 20 май. От всичко това се виждаше, че писмената работа не кипеше в тая мюдюрска канцелария. На същата стена висяха още две бели торбички с нумери, които по всяка вероятност съдържаха правителствената архива. Посред стаята стоеше малка околчеста маса, върху която имаше една чаша с цвете, четири-пет кафени чаши, няколко тютюневи кесии и нищо друго.

Когато аз се подадох пред светлите погледи на присъствующите аги, направих ниско темане и ги поздравих по турски, никой не си отвори устата да ми отговори. Младият човек с панталоните беше мюдюринът в Троян, родом из Азия; човекът с бялата гъжва, в която имаше втикнато стъкло с цвете, беше ходжата от троянския конак, на име Хюсеин ефенди, така също родом из Азия. После тях идеше някой си Хасан ага, родом от с. Добродан, помак, бинбашия на башибозуците, човек на 50-годишна възраст, говори по-добре български, отколкото турски, глава голяма, обвита с пъстър шал от проста материя, уши колкото конски петала, запушени с бял памук, вежди къдрави, сключени над носа му и големи колкото мустаците му, гърди отворени, покрити с гъсти косми, които се смесяха с брадата му и го правяха още толкова по-страшен. За деятелността на тоя Хасана ага говореха невероятни неща. Дотолкова той бил залюбен в своето свято дело, преследването на комитите и въобще на всички по-развити българи, щото по няколко нощи не заспивал. Упоен от своята неограничена власт и от надмощието на башубозушкия елемент над останалите клонове от управлението в Турция, той беше захванал да не се покорява и на мюдюра.